Към съдържанието на „Анти-Дюринг“
АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген ДюрингПЪРВИ ОТДЕЛ: ФИЛОСОФИЯ
XI. Морал и право. Свобода и необходимост
„В основата на изказаните в този курс принципи относно политическата и юридическата област лежат най-задълбочени специални проучвания. Затова... ще трябва да се изхожда от обстоятелството, че тук... става въпрос за последователно изложение на резултатите в областта на юриспруденцията и на науката за държавата. Моята първоначална специалност беше именно юриспруденцията и аз не само ѝ посветих обикновената тригодишна теоретическа университетска подготовка, но и през време на тригодишната си съдебна практика продължих своите проучвания, насочени предимно към задълбочаване на нейното научно съдържание... Също така и моята критика на частноправните отношения и на съответните юридически несъобразности сигурно нямаше да може да се прояви така уверено, ако не бях убеден, че познавам всички слаби места на тази специалност също така добре, както и нейните силни страни.“
Човек, който има основание да говори така за самия себе си, трябва предварително да вдъхва доверие, особено в сравнение с
„г. Маркс, който по собственото му признание, някога небрежно е изучавал юридическите науки“.
Затова не може да не ни учудва обстоятелството, че излизащата с такава самоувереност критика на частноправните отношения се ограничава с това да ни разказва, че
„юриспруденцията в научно отношение... не е отишла далеко“, че положителното гражданско право било безправие, тъй като санкционирало собствеността чрез насилие, и че „природната основа“ на наказателното право било отмъщението - твърдение, в което новото е може би само мистическата обвивка, в „природната основа“. Резултатите на науката за държавата се ограничават с разказа за преговорите между известните ни вече трима мъже, един от които винаги досега е упражнявал насилие над останалите, при това г. Дюринг най-сериозно обсъжда въпроса - дали вторият или третият пръв е въвел насилието и поробването.
Но нека проследим малко по-нататък най-подробните специални проучвания и задълбочената от тригодишната съдебна практика научност на нашия самоуверен юрист.
За Ласал г. Дюринг ни разказва, че
той бил даден под съд за „подбуждане към опит за кражба на касичка“, но „не се стигна до осъдителна присъда, тъй като по онова време още беше възможно така нареченото оправдаване по недоказаност... което е полуоправдаване“.
Процесът против Ласал, за който става дума тук, се разглеждаше през лятото на 1848 г. пред съда със съдебни заседатели в Кьолн[67], където, както почти в цялата Рейнска провинция, беше в сила френското наказателно право. Само за политически простъпки и престъпления там като изключение беше въведено пруското право, но още през април 1848 г. това изключително постановление бе пак отменено от Кампхаузен. Френското право изобщо не познава разводнената пруска правна категория на „подбуждане“ към престъпление, а още по-малко - на „подбуждане към опит за престъпление“. То познава само подстрекателство към престъпление и това подстрекателство, за да бъде наказуемо, трябва да бъде извършено „чрез подаръци, обещания, заплашвания, злоупотреба със своето положение или своята сила, чрез коварни уговаряния или наказуеми похвати“ (Code pénal, чл. 60)[68]. Прокуратурата, която се бе задълбала в пруското право, не видя - също както и г. Дюринг - съществената разлика между строго определеното френско предписание и разводнената неопределеност на пруското право, възбуди против Ласал тенденциозен процес и бляскаво се провали. А колкото за твърдението, че френският наказателен процес познавал категорията на пруското право - „оправдаване по недоказаност“, това полуоправдаване, - на такова твърдение може да се осмели само онзи, който е пълен невежа в областта на съвременното френско право; това право познава в наказателния процес само осъждане или оправдаване - и нищо средно между тях.
Така че трябва да кажем, че г. Дюринг, разбира се, не би могъл с такава увереност да извърши спрямо Ласал тази „историография от висок стил“, ако бе прочел някога Code Napoléon[69]. И тъй, трябва да констатираме, че на г. Дюринг е съвършено непознат единственият съвременен буржоазен кодекс – съвременното френско право, - който почива върху социалните завоевания на Великата френска революция и е техен превод на юридически език.
На друго място, като критикува въведените по френски образец по целия континент съдилища със съдебни заседатели, в които присъдите се решават с мнозинство на гласовете, г. Дюринг ни поучава:
„Да, човек ще може да приеме дори мисълта, която впрочем не е лишена от някои исторически примери, че една осъдителна присъда при наличността на противоречие в гласовете би трябвало да бъде недопустима институция в едно съвършено общество... Обаче този сериозен и дълбоко идеен начин на мислене, както вече намекнахме по-горе, ще се покаже неподходящ за традиционните форми, защото за тях той е предобър.“
Г-н Дюринг и тук не знае, че според английското общо право, т. е. според неписаното обичайно право, което е в сила в Англия от незапомнени времена, т. е. най-малко от XIV век насам, единогласието на съдебните заседатели е безусловно необходимо не само при наказателноправните присъди, но и при присъди по гражданските дела. Така че сериозният и дълбоко идеен начин на мислене, който според г. Дюринг е предобър за сегашния свят, в Англия е имал сила на закон още през най-мрачното средновековие и от Англия е пренесен в Ирландия, в Съединените американски щати и във всички английски колонии - а най-задълбочените специални проучвания на г. Дюринг не са му подсказали нито думица за това! И тъй, областта, в която се изисква единогласието на съдебните заседатели, не само че е безкрайно грамадна в сравнение с нищожната област, в която действа пруското право, но тя е даже по-обширна от всички области, взети заедно, в които съдебните заседатели решават с мнозинство на гласовете. На г. Дюринг не само че е напълно неизвестно единственото съвременно право - френското, но той е също такъв невежа и по отношение на единственото германско право, което продължава да се развива и до днес независимо от римския авторитет и се е разпространило по всички части на света, а именно - английското право. Пък и защо да го знае? Нали, както казва г. Дюринг,
английският маниер на юридическо мислене „не би устоял пред създалата се на немска почва система на възпитание в духа на чистите понятия на класическите римски юристи“.
А по-нататък той добавя:
„Какво представлява светът, който говори английски, със своя детински езиков миш-маш в сравнение с нашата самобитна езикова форма?“
На това ние можем да отговорим само с думите на Спиноза: Ignorantia non est argumentum - невежеството не е аргумент[70].
След всичко това ние можем да дойдем само до едно заключение, а именно, че най-задълбочените специални изследвания на г. Дюринг са се състояли в това, че той три години се е задълбочавал теоретически в Corpus juris[71], а други три години - практически в благородното пруско право. Разбира се, и това е заслуга, и то е достатъчно за някой почтен старопруски околийски съдия или адвокат. Но когато човек се заема да съчинява философия на правото за всички светове и времена, би трябвало да бъде поне малко осведомен и за правните отношения на такива нации като французите, англичаните и американците, които в историята са играли съвсем друга роля, отколкото оня кът от Германия, където процъфтява пруското право. Но да видим по-нататък.
„Пъстрата смесиш от местни, провинциални и областни права, които най-произволно се кръстосват в най-разнообразни насоки ту като обичайно право, ту като писан закон, който често пъти се създава чрез обличането на най-важните решения в чисто уставна форма - тази колекция от образци на безредие и противоречие, в която подробностите унищожават общото, а в други случаи пък общите определения унищожават подробностите, наистина не е годна да даде възможност на когото и да е да си изработи ясно правно съзнание.“
Но къде цари тази обърканост? Пак в областта на действие на пруското право, където наред, над и под това право в най-разнообразна степен запазват относителната си валидност провинциалните права, местните статути, а тук-там и общогерманското право и други вехтории, които предизвикват у всички практици- юристи оня вик на отчаяние, който г. Дюринг тук повтаря с такова съчувствие. Той съвсем няма защо да напуска своята любима Прусия, нека само дойде край Рейн - и ще се убеди, че там от седемдесет години насам всичко това вече е ликвидирано - да не говорим за другите цивилизовани страни, където всички тези остарели порядки отдавна са премахнати.
По-нататък:
„Прикриването на естествената лична отговорност се проявява в по-малко рязка форма при тайните, а затова и анонимни, колективни решения и колективни действия на колегиите или на другите бюрократични институции, които замаскират личното участие на всеки член“.
И на друго място:
„При сегашното положение у нас ще мине за изненадващо и крайно строго искане, ако някой категорично се изкаже против замаскирането и прикриването на личната отговорност чрез колегиите“.
Може би за г. Дюринг ще бъде изненадваща новина, ако му съобщим, че в областта на английското право всеки член на съдийската колегия е длъжен в публично заседание отделно да каже и да обоснове своята присъда; че административните колегии - доколкото те не са изборни и не обсъждат и не гласуват явно - са предимно пруско учреждение и са неизвестни в повечето други страни, и затова неговото искане може да бъде изненадващо и крайно строго само... в Прусия.
Също така и неговите оплаквания против принудителната намеса на църквата с религиозните обреди при раждане, брак, смърт и погребение биха могли да се отнасят - измежду всички по-големи цивилизовани страни - само за Прусия, а откакто в нея се въведе гражданската регистрация, не се отнасят вече и за нея[72]. Онова, което г. Дюринг се надява да осъществи само с помощта на своя бъдещ „социалитарен“ строй, дори Бисмарк вече го уреди с един прост закон. - Също такъв специфично пруски йеремиев плач е оплакването на г. Дюринг от „недостатъчната подготовка на юристите за тяхната професия“ - оплакване, което могло да се разшири и върху „административните чиновници“. Дори прекадената до комизъм омраза към евреите, която г. Дюринг изнася на показ при всеки удобен случай, е, ако не специфично пруска, то поне специфично източноелбска особеност. Същият този философ на действителността, който суверенно и отвисоко гледа на всички предразсъдъци и суеверия, сам така дълбоко е затънал в лични приумици, че останалия от средновековното лицемерие народен предразсъдък против евреите той нарича „естествено съждение“, което почивало на „естествени основания“, и при това се изсилва до монументалното твърдение, че „социализмът е единствената сила, която може да се противопостави на всяко състояние на населението със силен еврейски примес“ (състояние с еврейски примес! Какъв „естествен“ език!).
Достатъчно. Голямото самохвалство с юридическа многоученост почива, в най-добрия случай, на най-шаблонни професионални познания на един съвсем обикновен старопруски юрист. Областта на постиженията на тази юриспруденция и наука за държавата, които г. Дюринг последователно ни излага, точно „съвпада“ с областта, в която е в сила пруското право. Като изключим римското право, което сега е известно на всеки юрист дори и в Англия, юридическите познания на г. Дюринг се ограничават единствено и изключително върху пруското право, този кодекс на просветения патриархален деспотизъм, написан на такъв език, от който изглежда се е учил и г. Дюринг, и който със своите нравоучителни забележки, юридическа неопределеност и неустойчивост, със своята тояга като средство за измъчване и наказание изцяло принадлежи към дореволюционната епоха. Всичко, което надхвърля това, е за г. Дюринг от лукаваго - както съвременното буржоазно френско право, така и английското право с неговото съвсем своеобразно развитие и с неговото непознато никъде на континента гарантиране на личната свобода. Философията, която „не признава никакъв просто видим хоризонт, а в своето могъщо, събарящо всичко по своя път движение разгръща всички земи и небеса на външната и вътрешната природа“, тази философия има като свой действителен хоризонт... границите на шестте старопруски източни провинции[73] и може би още няколко други парчета земя, в които е в сила благородното пруско право; а отвъд пределите на този хоризонт тя не разгръща нито земи, нито небеса, нито външна, нито вътрешна природа, а само картината на собственото си най-грубо невежество за всичко, което става другаде по света.
Не е възможно да се разсъждава правилно за морал и право, без да се засегне въпросът за така наречената свободна воля, за вменяемостта на човека, за отношението между необходимост и свобода. Философията на действителността също така има не само едно, а дори цели две решения на този въпрос.
„На мястото на всякакви лъжливи теории за свободата трябва да се постави емпирическият характер на онова отношение, в което, така да се каже, се съединяват в една равнодействаща сила, от една страна - рационалното схващане, а от друга - инстинктивните подбуди. Основните факти на този род динамика трябва да бъдат извлечени от наблюденията и, доколкото е възможно, да бъдат предвидени в общи черти качествено и количествено, та въз основа на тях да се измери предварително събитието, което още не е настъпило. По тоя начин не само основно се разчистват глупавите фантазии за вътрешната свобода, които са били предъвквани от цели хилядолетия, но и се заменят с нещо положително, пригодно за практическото устройство на живота.“
Според този възглед свободата се състои в това, че рационалното схващане дърпа човека надясно, а ирационалните влечения - наляво, и че в този паралелограм на силите действителното движение върви по диагонала. Следователно свободата би била нещо средно между схващане и влечение, между разум и неразумност и степента на тази свобода у всеки отделен човек би могла опитно да се установи чрез „лично уравнение“, ако употребим един астрономически израз[74]. Но само след няколко страници г. Дюринг заявява:
„Ние основаваме нравствената отговорност върху свободата, но за нас тя означава само възприемчивост към съзнателни мотиви, съобразно с природния и придобития разум. Всички такива мотиви действат с неотклонна природна закономерност, въпреки че можем да си представим и противоположни постъпки; но тъкмо на тази неизбежна принуда разчитаме ние, когато пускаме в ход лостовете на морала.“
Това второ определение на свободата, което съвсем безцеремонно отхвърля първото, също така не е нищо друго освен крайно вулгаризиране на Хегеловото схващане. Хегел пръв правилно е представил съотношението между свобода и необходимост. За него свободата е опознаване на необходимостта. „Необходимостта е сляпа само доколкото не е разбрана.“[75] Свободата се заключава не във въображаемата независимост от законите на природата, а в опознаването на тези закони и в съдържащата се в това познание възможност планомерно да заставяме законите на природата да действат за постигането на определени цели. Това важи както за законите на външната природа, така и за законите, които управляват физическото и духовното налично битие на самия човек - две категории закони, които ние можем да отделяме една от друга най-многото в нашата представа, но не и в действителността. Така че свободата на волята не е нищо друго освен способността да се вземат решения при познаване на нещата. По такъв начин колкото по-свободно е мнението на човека по определен въпрос, с толкова по-голяма необходимост ще се определя съдържанието на това мнение; и, напротив, основаната на незнанието неувереност, която привидно произволно избира между многото различни и противоречиви една на друга възможности за решение, тъкмо с това доказва своята несвобода, своето подчинение на онзи предмет, над който тя би трябвало да господства. Следователно свободата се състои в основаното на познаване на природните необходимости [Naturnotwendigkeiten] господство над самите нас и над външната природа; така че тя е по необходимост продукт на историческото развитие. Първите отделили се от животинското царство хора са били във всичко съществено също така несвободни, както и самите животни; но всеки напредък на културата е бил крачка напред към свободата. На прага на човешката история стои откритието на превръщането на механическото движение в топлина - добиването на огъня чрез триене; в края на досегашния период на развитие стои откритието на превръщането на топлината в механическо движение - парната машина. - Но въпреки гигантския освободителен преврат, който извършва парната машина в социалния свят - този преврат още не е завършен и наполовина, - все пак няма съмнение, че добиването на огъня чрез триене далеч надхвърля парната машина по своето световноисторическо освободително значение. Защото добитият чрез триене огън за пръв път е дал на човека господството над една природна сила и с това окончателно го е отделил от животинското царство. Парната машина никога няма да може да извърши такъв грамаден скок в развитието на човечеството, колкото и да сме привикнали да виждаме в нея представителка на всички ония огромни, опиращи се на нея производителни сили, само с помощта на които става възможен такъв обществен строй, в който няма да има нито класови различия, нито грижи за средства за лично съществуване и в който за пръв път ще може да се говори за истинска човешка свобода, за живот в хармония с познатите закони на природата. Но колко млада е още цялата човешка история и колко смешно би било да приписваме на сегашните наши възгледи каквато и да било абсолютна валидност - това се вижда от простия факт, че цялата досегашна история може да бъде охарактеризирана като история на периода от практическото откриване на превръщането на механическото движение в топлина до откриването на превръщането на топлината в механическо движение.
Само че г. Дюринг третира историята другояче. Като история на заблуждения, невежество и грубост, насилие и поробване тя е изобщо доста противен обект за философията на действителността; по-специално пък тя се разделя на два големи дяла, а именно; 1) от равното на себе си състояние на материята до френската революция и 2) от френската революция до г. Дюринг. При това
XIX век си остава „все още реакционен по своята същност, а в умствено отношение - даже по-реакционен(!) и от XVIII век“, макар че той вече носи в недрата си социализма, а с това и „зародиша на по-грандиозно преобразуване, отколкото онова, което са измислили(!) предтечите и героите на френската революция“.
Презрението на философията на действителността към цялата досегашна история се оправдава по следния начин:
„Малкото хилядолетия, които исторически можем да си припомним с помощта на писмени паметници, заедно с техния досегашен човешки строй, нямат голямо значение, ако човек си представи редицата от бъдеши хилядолетия... Човешкият род като цяло е още твърде млад и когато един ден науката, оглеждайки се назад, ще има да борави не с хиляди години, а с десетки хиляди години, духовно незрялото детство на нашите институции ще има неоспоримо значение като разбираща се от само себе си предпоставка за нашето време, което тогава ще се счита за дълбока древност.“
Без да се спираме по-надълго върху действително „самобитната езикова форма“ на последната фраза, ние ще отбележим само две неща. Първо, че тази „дълбока древност“ при всички обстоятелства ще си остане исторически период, който ще буди грамаден интерес у всички бъдещи поколения, тъй като той образува основата на цялото по-сетнешно по-високо развитие и тъй като той има за своя изходна точка отделянето на човека от животинското царство, а за свое съдържание - преодоляването на такива трудности, които никога вече не ще се изпречват пред бъдещите асоциирани хора. Второ, завършъкът на тази дълбока древност - в сравнение с която бъдещите исторически периоди, които повече не ще бъдат възпирани от споменатите трудности и пречки, обещават небивал научен, технически и обществен прогрес, - този завършък е твърде странно избран като подходящ момент, в който да се дават на бъдещите хилядолетия предписания под формата на окончателни истини от последна инстанция, на неизменни истини и на проникващи до корена концепции, открити въз основа на духовно незрялото детство на нашия толкова „изостанал“ и „ретрограден“ век. Наистина човек трябва да бъде Рихард Вагнер във философията - само че без таланта на Вагнер, - за да не види, че всички презрителни нападки, които той отправя върху досегашното историческо развитие, засягат също и неговия уж последен резултат - така наречената философия на действителността.
Един от най-характерните образци на новата, проникваща до корена наука е отделът за индивидуализиране на живота и за повишаване на неговата стойност. Тук от цели три глави блика и струи неудържим поток от оракулски баналности. За съжаление ние сме принудени да се ограничим с няколко къси извадки:
„По-дълбоката същност на всяко усещане и следователно на всякакви субективни форми на живота се основава на различието между състоянията... За пълния(!) живот обаче и без много приказки(!) може да се покаже, че не състоянието на покой, а преходът от едно жизнено положение в друго повишава жизненото чувство и развива решаващите нервни дразнения... Приблизително равното на себе си състояние, което, така да се каже, остава в инертна неизменност и като че ли във все същото положение на равновесие - какъвто и да бъде неговият характер, - няма голямо значение за усещането на битието... Привикването и, така да се каже, вживяването в подобно състояние превръщат това състояние в нещо напълно индиферентно и безразлично, нещо, което твърде не се отличава от състоянието на смърт. В най-добрия случай тук се прибавя като един вид отрицателна жизнена проява мъчението на скуката... В застоялия живот угасва за индивидите и народите всяка страст и всеки интерес към съществуване. Но само нашият закон за различието обяснява всички тези явления.“
Просто невероятно е с каква бързина г. Дюринг стъкмява своите в основата си своеобразни изводи. Едва успял да преведе на езика на философията на действителността онази баналност, че продължителното дразнене на един и същ нерв или че продължителността на едно и също дразнене изморява всеки нерв и всяка нервна система и че следователно в нормално състояние трябва да стават прекъсвания и сменявания на нервните дразнения (нещо, което отдавна може да се прочете във всеки учебник по физиология и което всеки филистер знае от собствен опит), едва успял да облече тази прастара баналност в мистериозната форма, която гласи, че „по-дълбоката същност на всяко усещане се основава върху различието между състоянията“ - и тя вече се е превърнала в „наш закон за различието“. При това този закон за различието правел „напълно обясними“ редица явления, които също така са само илюстрации и примери за приятността от смяната на усещанията - нещо, което не се нуждае от обяснения дори за най-обикновения филистерски разсъдък и не става нито на йота по-ясно с позоваването върху мнимия закон за различието.
Но с това проникващата до корена дълбочина на „нашия закон за различието“ още съвсем не е изчерпана:
„Смяната на възрастите в живота и настъпването на свързаните с тях изменения на жизнените условия дават удобен пример за нагледно изясняване на нашия принцип на различието. Детето, момчето, младежът и мъжът изпитват силата на своите съответни на възрастта си жизнени чувства не толкова благодарение на факта на вече фиксираните състояния, в които те се намират, колкото благодарение на епохите на прехода от едно състояние в друго.“
Но това не е всичко.
„Нашият закон за различието може да има и по-далечно приложение, ако се вземе под внимание фактът, че повтарянето на вече изпитаното или извършеното няма за нас нищо привлекателно.“
Сега вече читателят и сам може да си представи по-нататъшните оракулски глупости, които започват с изрази, дълбоки и проникващи до корена на нещата, като горепосочените. И, разбира се, г. Дюринг с право се провиква тържествено в края на своята книга:
„За преценяването и за повишаването на стойността на живота законът за различието придоби решаващо значение както теоретически, така и практически!“
Той има същото значение и за начина, по който г. Дюринг преценява духовната стойност на своята публика: г-н Дюринг сигурно смята, че тази публика се състои само от магарета или от филистери.
По-нататък ние получаваме следните извънредно практически правила за живота:
„Средствата, с които ще запазим общия интерес към живота“ (прекрасна задача за филистери и за ония, които искат да станат такива!), „се състоят в това - да накараме отделните, така да се каже, елементарни интереси, от които се образува цялото, да се развиват или сменят един друг съобразно с естествените промеждутъци от време. Също така и едновременно, за едно и също състояние последователната заменимост на низшите и лесно задоволими дразнения с по-висши и по-продължително въздействащи възбуди трябва да се използва така, че да се избягва пораждането на лишени от всякакъв интерес празноти. Освен това трябва да внимаваме напреженията, които възникват естествено или другояче при нормалния ход на общественото съществуване, да не бъдат произволно натрупвани, форсирани или - което е противоположното безразсъдство - да не бъдат задоволявани още при най-слабото им потрепване, та по такъв начин да се осуети развоят на една нужда, способна да доведе до наслада. И тук, както и другаде, спазването на естествения ритъм е предварително условие за равномерното и приятно възбуждащо движение. Също така не трябва да си поставяме неразрешимата задача да се опитваме да разширяваме възбудите, пораждани от някоя ситуация, отвъд пределите на времето, определено им от природата или от условията“, и т. н.
Ако някой простак би поискал да възприеме като свое правило за „изпробване на живота“ тази тържествена филистерска оракулщина на един педант, който мъдрува над най-блудкави баналности - той сигурно не ще може да се оплаква от „лишени от всякакъв интерес празноти“. Той ще трябва да влага всичкото си време за правилното подготвяне и подреждане на насладите, така че за самите наслади няма да му остане свободен нито миг.
Ние трябвало да изпитаме живота, цялата пълнота на живота. Само две неща ни забранява г. Дюринг:
първо, „нечистоплътността, свързана с привичката към тютюна“, и, второ, напитки и храни със свойства, „които възбуждат противно чувство или са изобщо непоносими за едно по-изтънчено чувство“.
Но тъй като г. Дюринг в своя „Курс по политическа икономия“ пее дитирамби на производството на ракия, под горепосочените напитки той в никой случай не може да подразбира ракията: така че ние сме принудени да направим извода, че неговата забрана се разпростира само върху виното и бирата. Остава той да забрани и месото и тогава ще издигне философията на действителността на оная висота, на която едно време с такъв успех се подвизаваше Густав Щруве, т. е. на висотата на чистата детинщина.
Впрочем поне по отношение на спиртните напитки г. Дюринг би могъл да бъде малко по-либерален. Един човек, който по собственото му признание все още не може да намери моста от статичното към динамичното, сигурно има всичкото основание да отсъжда по-снизходително, когато някой клетник малко повече злоупотребява с чашката и поради това също така напразно търси моста от динамичното към статичното.
БЕЛЕЖКИ
[67] Ласал бил арестуван през февруари 1848 г. във връзка с обвинението му в подстрекателство за кражба на сандъче с документи, за да ги използва в бракоразводния процес на графиня Хацфелд, който Ласал водил като адвокат от 1846 до 1854 г. Процесът срещу Ласал се състоял от 5 до 11 август 1848 г. Съдът със съдебни заседатели оправдал Ласал.
[68] Code pénal - френски наказателен кодекс, приет в 1810 и въведен от 1811 г. във Франция и завладените от французите области на Западна и Югозападна Германия; наред с Гражданския кодекс действал в Рейнската провинция и след присъединяването ѝ към Прусия в 1815 г. Пруското правителство се стремяло чрез редица мероприятия да внедри в тази провинция пруското право. Тези мероприятия предизвикали решителна опозиция в Рейнската провинция и били отменени след мартенската революция с укази от 15 април 1848 г.
[69] Code Napoléon (Кодексът на Наполеон) - френски Граждански кодекс (Code civil), приет в 1804 г. Енгелс го нарекъл «Класически кодекс на законите на буржоазното общество» (виж настоящото издание, т. 21, стр. 311).
В това място на «Анти-Дюринг» Енгелс говори за Кодекса на Наполеон в широк смисъл, имайки предвид съвкупността на петте кодекса, приети при Наполеон през 1804-1810 г.: граждански, граждански процесуален, търговски, наказателен и наказателно-процесуален.
[70] За това, че невежеството не е аргумент, Спиноза говори в «Етика» (част първа, приложението), обявявайки се против представителите на попско-телеологическия възглед за природата, които представяли «волята на бога» като причина на причините за всички явления и у които единствено средство за аргументация било апелирането за непознаване на други причини.
[71] Corpus juris civilis (Корпус юрис цивилис) - кодекс на гражданското право, който регулирал имуществените отношения в римското робовладелско общество; съставен в VI в. при император Юстиниан. Енгелс го характеризира като «първо световно право на дружеството на стокопроизводителите» (виж настоящото издание, т. 21, стр. 311).
[72] Закон за въвеждането в Прусия на задължителна гражданска регистрация на ражданията, браковете и смъртността бил приет по инициатива на Бисмарк. Той бил окончателно утвърден на 9 март и влязъл в сила от 1 октомври 1874 г. На 6 февруари 1875 г. бил издаден аналогичен закон за цялата Германска империя. Този закон лишавал църквата от правото да регистрира актове за гражданско състояние и по този начин значително ограничавал нейното влияние и нейните доходи. Той бил насочен предимно против католическата църква и представлявал съществено звено в политиката на Бисмарк на така наречената «борба за култура» («културкампф»).
[73] Става дума за провинциите Бранденбург, Източна Прусия, Западна Прусия, Познан, Померания и Силезия, които влизали в състава на Пруското кралство преди Виенския конгрес през 1815 г. Към тези провинции не спадала по-специално най-развитата в икономическо, политическо и културно отношение рейнска провинция, която била присъединена в 1815 г.
[74] Лично уравнение - систематична грешка в определянето на момента на преминаването на небесно тяло през предварително дадена плоскост, зависеща от психо-физиологичните особености на наблюдателя и от начина на регистрирането на преминаването.
[75] Хегел. «Енциклопедия на философските науки»,§ 147, Допълнение.