Към съдържанието на „Анти-Дюринг“
АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген ДюрингПЪРВИ ОТДЕЛ: ФИЛОСОФИЯ
XII. Диалектика. Количество и качество
„Първото и най-важно положение за основните логически свойства на битието се отнася до изключването на противоречието. Противоречието е категория, възможна само в мисловната комбинация, но съвсем не в действителността. В нещата няма никакви противоречия, или с други думи - самото противоречие, предполагано като реално, е връх на безсмислицата... Антагонизмът на сили, които действуват в противоположна една на друга посоки, е даже основната форма на всяка дейност в битието на света и на неговите същества; но тази противоборба на силовата посока на елементите и на индивидите ни най-малко не съвпада с идеята за някакви абсурдни противоречия... Тук ние можем да бъдем доволни, че с една ясна картина за действителната абсурдност на реалното противоречие сме разсеяли мъглата, която обикновено се издига от мними мистерии на логиката, и сме показали безполезността на тамяна, който тук-там се кади в чест на твърде грубо издялания дървен идол на диалектиката на противоречието, пробутван на мястото на антагонистичната световна схематика.“
Това е горе-долу всичко, което се казва за диалектиката в Дюринговия „Курс по философия“. Затова пък в „Критическа история“ той се разправя съвсем иначе с диалектиката на противоречието и особено с Хегел.
„И тъй, според Хегеловата логика, или по-вярно - според неговото учение за логоса, противоречивото не се криело в мисленето, което по неговата природа не можем да си представим иначе освен като субективно и съзнателно; напротив, то обективно съществувало в самите неща и явления и, така да се каже, можело да бъде физически напипано; по такъв начин безсмислицата не е вече само невъзможна комбинация на мисълта, а става действителна сила. Действителното битие на абсурдното - такъв е първият член от веруюто на Хегеловото единство на логиката и нелогиката... Колкото по-противоречиво, толкова по-истинно, или с други думи - колкото по-абсурдно, толкова по-вероятно: тази максима, която даже не е новоизмислена, а е заимствана от теологията на откровението и от мистиката, е голият израз на така наречения диалектически принцип.“
Мисловното съдържание на двете цитирани места може да се сведе до положението, че противоречието е равно на безсмислица и затова не може да се среща в действителния овят. За хора с иначе доста здрав човешки разсъдък това положение може да изглежда също така очевидно, както и това, че правото не може да бъде криво, а кривото - право. И все пак диференциалното смятане, въпреки всички протести на здравия човешки разсъдък, при известни условия приравнява правото и кривото и с това достига успехи, каквито никога няма да достигне здравият човешки разсъдък, който упорито държи на това, че идентичността на право и криво било безсмислица. А като се има предвид значителната роля, която така наречената диалектика на противоречието е изиграла във философията, като се почне от най-древните гърци, та до днес - дори един по-силен противник от г. Дюринг би бил длъжен да ѝ противопостави по-други аргументи, а не едно голословно твърдение и множество ругатни.
Наистина, докато разглеждаме нещата в състояние на покой и като безжизнени, всяко поотделно, едно до друго и едно след друго, ние не се натъкваме на никакви противоречия в тях. Ние намираме в тях известни свойства, които отчасти са общи, отчасти различни, а дори и противоречиви, но в последния случай са разпределени между различните неща, така че в себе си не съдържат никакво противоречие. Докъдето се простира тази област на наблюдение, дотам ние можем да минем с обикновения метафизически начин на мислене. Но работата става съвсем друга, когато започнем да разглеждаме нещата в тяхното движение, в тяхното изменение, в техния живот, в тяхното взаимно въздействие. Тук ние веднага се натъкваме на противоречия. Самото движение е противоречие; дори простото механическо придвижване от едно място на друго може да се извършва само така, че дадено тяло в един и същ момент се намира на едно място и същевременно на друго място, че то се намира на едно и също място и не се намира на него. И именно постоянното възникване и същевременното разрешаване на това противоречие е движението.
Така че тук имаме противоречие, което „обективно съществува в самите неща и явления и, така да се каже, може да бъде физически напипано“. А какво казва по това г. Дюринг? Той твърди, че
изобщо досега „в рационалната механика няма мост между строго статичното и динамичното“.
Сега най-сетне читателят може да забележи какво се крие зад тази любима фраза на г. Дюринг; нищо повече освен следното: метафизически мислещият разсъдък абсолютно не е в състояние да премине от идеята за покоя към идеята за движението, тъй като горепосоченото противоречие му прегражда пътя за това. За г. Дюринг движението е просто непостижимо, защото е противоречие. А като твърди, че движението е непостижимо, той сам против волята си признава съществуването на това противоречие, значи признава, че в самите неща и явления съществува обективно дадено противоречие, което при това е действителна сила.
Щом като и простото механическо преместване съдържа в себе си противоречие, в още по-голяма степен го съдържат по-висшите форми на движението на материята и особено - органическият живот и неговото развитие. По-горе*20 видяхме, че животът се състои преди всичко тъкмо в това, че дадено същество във всеки момент е същото и все пак друго. Значи животът също е противоречие, което се съдържа в самите неща и явления и постоянно възниква и се разрешава; и щом се прекрати противоречието, прекратява се и животът, настъпва смърт. Ние също така видяхме*21, че и в сферата на мисленето не можем да избегнем противоречията и че например противоречието между вътрешно неограничената човешка способност за познание и нейното действително съществуване само у отделни, външно ограничени и ограничено познаващи хора, се разрешава в, поне за нас, практически безкрайната редица от последователни поколения, в безкрайния прогрес.
Ние вече споменахме, че една от главните основи на висшата математика е противоречието, че при известни условия право и криво трябва да бъдат едно и също нещо. Висшата математика постига и друго противоречие - че линии, които се пресичат пред очите ни, все пак още на 5-6 сантиметра от точката на тяхното пресичане трябва да се смятат за паралелни, за линии, които не могат да се пресекат даже при тяхното безкрайно продължение. И при все това с помощта на тези и на още по-големи противоречия висшата математика постига не само верни, но и съвсем непостижими за низшата математика резултати.
Но и низшата математика гъмжи от противоречия. Противоречие е например, че корен от А трябва да бъде А на степен, а все пак А½=√А.Противоречие е също, че отрицателна величина може да бъде квадрат от нещо, тъй като всяка отрицателна величина, умножена на себе си, дава положителен квадрат. Затова корен квадратен от минус единица е не само противоречие, но даже абсурдно противоречие, действителна безсмислица. И все пак √-1 е в много случаи необходим резултат на правилни математически операции; дори нещо повече: какво би представлявала математиката, както низшата, така и висшата, ако ѝ се забрани да оперира с √-1?
Самата математика, занимавайки се с променливите величини, навлиза в диалектическата област - и характерно е, че именно един философ диалектик, Декарт, е внесъл в нея този прогрес. Както математиката на променливите величини се отнася към математиката на непроменливите величини, така изобщо диалектическото мислене се отнася към метафизическото мислене. Но това никак не пречи на мнозинството математици да признават диалектиката само в областта на математиката, а на мнозина от тях - с добитите по диалектически път методи да оперират по-нататък изцяло по стария, ограничен метафизически начин.
Би било възможно да се спрем по-отблизо на г. Дюринговия антагонизъм на силите и на неговата антагонистична световна схематика само ако той ни беше дал по този въпрос нещо повече от голи фрази. След като съчини тези фрази, г. Дюринг нито веднъж не ни показва действието на този антагонизъм нито в световната схематика, нито в натурфилософията и това е най-доброто признание, че г. Дюринг не може да предприеме абсолютно нищо положително с тази своя „основна форма на всяка дейност в битието на света и на неговите същества“. Щом като наистина Хегеловото „учение за същността“ е сведено до баналната мисъл, че силите се движат в противоположна посока, но не в противоречия, най-добре е, разбира се, да избегнем всяко употребяване на тази баналност.
По-нататък г. Дюринг намира в „Капиталът“ на Маркс нов повод да излее антидиалектическия си гняв.
„Липсата на естествена и разбрана логика, с която се отличават диалектически-заплетените криволици и арабески на мисълта... Още към излязлата вече I част трябва да приложим принципа, че според един известен философски предразсъдък в известно отношение и дори изобщо(!) било все едно дали ще търсим всичко във всяко нещо и всяко нещо във всичко и че според тази забъркана и превратна представа в края на краищата всичко било все едно и също.“
Тъкмо това тънко разбиране на известния философски предразсъдък дава възможност на г. Дюринг със сигурност да предскаже какъв ще бъде „краят“ на икономическото философстване на Маркс, т. е. какво ще бъде съдържанието на следващите томове на „Капиталът“ - и то след като точно седем реда преди това той заявява, че
„ако си говорим на човешки и немски език, наистина невъзможно е да се предвиди какво още всъщност ще съдържат двата“ (последни)[76] „тома“.
Впрочем, не за пръв път ни става ясно, че съчиненията на г. Дюринг спадат към ония „неща“, в които „противоречивото обективно съществува и, така да се каже, може да бъде физически напипано“. Това никак не му пречи да продължи победоносно:
„Но здравата логика по всяка вероятност ще възтържествува над своята карикатура... Важниченето и диалектическата тайнствена вехтория не ще съблазнят никого, у когото е останало още малко здрав смисъл, да задълбае в този хаос на мисълта и стила. Заедно с измирането на последните остатъци от диалектически глупости това средство за залъгване... ще изгуби своето измамливо влияние и никой повече не ще се смята задължен да си блъска главата, за да открива дълбока мъдрост там, където очистената ядка на витиевати неща открива пред нас в най-добрия случай чертите на обикновени теории, ако не дори и на баналности... Съвсем невъзможно е да се възпроизвеждат според правилата на учението за логоса (Марксовите) усукваници, без да се проституира със здравата логика.“ Марксовият метод се състоял в това „да прави диалектически чудеса за своите вярващи“ и т. н.
Засега нас още никак не ни засяга въпросът за правилността или неправилността на икономическите резултати от Марксовите изследвания, а само приложеният от Маркс диалектически метод. Сигурно е обаче едно: мнозинството от читателите на „Капиталът“ едва сега, благодарение на г. Дюринг, узнават какво всъщност са чели. И между тях самият г. Дюринг, който в 1867 г. (Erganzungsblatter III, кн. 3) още беше в състояние да даде едно сравнително рационално - за мислител от неговия калибър - изложение на съдържанието на Марксовата книга[77], без да бъде принуден отначало да преведе на Дюрингов език разсъжденията на Маркс - нещо, което той сега обявява за положително. Макар че той още тогава допусна грешката да отъждествява диалектиката на Маркс с диалектиката на Хегел, все пак тогава той още не беше съвсем изгубил способността да прави разлика между метода и получените чрез него резултати и да разбира, че човек не е опровергал резултатите в частност, когато изобщо е дискредитирал метода.
Във всеки случай най-изненадващото съобщение на г. Дюринг е това, че според гледището на Маркс - „в края на краищата всичко било все едно и също“, така че според Маркс например капиталистите и наемните работници, феодалният, капиталистическият и социалистическият начин на производство били „все едно и също“, та дори и в края на краищата, Маркс и г. Дюринг са пак „все едно и също“. За да обясним възможността за подобна щуротия, остава ни само да приемем, че още самата дума „диалектика“ докарва г. Дюринг в състояние на невменяемост, при което вследствие на известната „забъркана и превратна представа“ на него в края на краищата му е „все едно и също“ какво говори и върши.
Тук ние имаме пред себе си образец на онова, което г. Дюринг нарича „моя историография от висок стил“ или още
„сумарно процедиране, което разчиства сметките с рода и с типа и ни най-малко не се принизява дотам, с микрологически подробно изобличаване да окаже чест на хората, които Хюм наричаше учена сган; само това процедиране в един по-висок и по-благороден стил е съвместимо с интересите на пълната истина и със задълженията спрямо цехово необвързаната публика“.
Наистина историографията от висок стил и сумарното разчистване на сметките с рода и типа са твърде удобни за г. Дюринг, тъй като с това той може да пренебрегва всички определени факти, като факти микрологически, и да ги приравнява към нула и вместо да доказва - може само да произнася общи фрази, да изрича твърдения и просто да мята гръм и мълнии. При това тази историография има и това предимство, че не дава на противника никакви фактически опорни точки за полемика, тъй че на него не му остава почти никаква друга възможност за отговор освен също така на висок стил и сумарно, голословно да твърди, да произнася общи фрази и най-после от своя страна да мята гръм и мълнии срещу г. Дюринг - накъсо, да му върне със същата мярка; а това не е по вкуса на всекиго. Затова ние трябва да бъдем благодарни на г. Дюринг, че той по изключение изоставя по-високия и по-благороден стил, за да ни даде поне два примера за осъдителното Марксово учение за логоса.
„Колко комично изглежда например позоваването (на Маркс) върху забърканата и мъглява Хегелова представа, че количеството се превръща в качество и че поради това един аванс, като достигне известна граница, ставал капитал само поради това количествено увеличение?“
Разбира се, в това „очистено“ от г. Дюринг изложение тази мисъл изглежда доста куриозна. Затова нека видим как изглеждат тя в оригинала, у Маркс. На стр. 313 (2-ро издание на „Капиталът“) Маркс извлича от предшестващото изследване върху постоянния и променливия капитал и върху принадената стойност, заключението, че „не всяка произволна сума пари или стойности може да бъде превърната в капитал; напротив, за това превръщане е необходим като предварително условие известен минимум от пари или разменна стойност в ръцете на отделния притежател на пари или стоки“[78]. Тук той взема като пример следното: в даден клон на труда работникът работи дневно осем часа за себе си, т. е. за да възпроизведе стойността на своята работна заплата, а останалите четири часа - за капиталиста, за да произведе принадена стойност, която отива напрано в джоба на капиталиста. В такъв случай човек трябва вече да разполага с известна стойностна сума, която да му позволи да снабдява двама работника със суров материал, средства на труда и работна заплата, за да може всекидневно да туря в джоба си толкова принадена стойност, колкото да може да преживее не по-зле от един от своите работници. А тъй като капиталистическото производство има за цел не само да поддържа живота, но и да увеличава богатствата, нашият господар с двамата работници все още не е капиталист. За да живее два пъти по-добре от обикновен работник и да превърне половината от произведената принадена стойност в капитал, той трябва да може да наеме 8 работници, т. е. да притежава вече 4 пъти по-голяма сума, отколкото в първия случай. И едва след това и след редица други разсъждения за изясняване и обосноваване на факта, че не всяка стойностна сума е достатъчна, за да се превърне тя в капитал, и че в това отношение всеки период на развитието и всеки отрасъл на промишлеността имат своя определена минимална граница - едва след всичко това Маркс забелязва: „Тук, както и в природознанието, се потвърждава*23 верността на закона, открит от Хегел в неговата „Логика“ - че на известна степен чисто количествените изменения преминават в качествени различия“.[79]
А сега нека читателят се възхищава от „високия и благороден стил“, с помощта на който г. Дюринг приписва на Маркс противното на това, което той е казал в действителност. Маркс казва: фактът, че дадена стойностна сума може да се превърне в капитал само когато достигне известна минимална величина, която е различна според обстоятелствата, но е определена за всеки отделен случай - този факт е доказателство за верността на Хегеловия закон. А според г. Дюринг Маркс бил казал: тъй като според закона на Хегел количеството се превръща в качество, „поради това един аванс, като достигне известна граница, става... капитал“ - следователно диаметрално противоположно на това, което говори Маркс.
С навика на г. Дюринг да цитира фалшиво „в интерес на пълната истина“ и с оглед на „задълженията спрямо цехово необвързаната публика“ ние се запознахме още когато той разглеждаше Дарвиновата теория. Този навик все повече и повече се оказва вътрешна необходимост за философията на действителността и представлява във всеки случай твърде „сумарно процедиране“. Да не говорим пък, че г. Дюринг приписва на Маркс и това, че той говорел за всеки „аванс“, когато всъщност става дума само за такъв аванс, който е изразходван за сурови материали, средства на труда и работна заплата; по такъв начин г. Дюринг сполучва да застави Маркс да говори чиста безсмислица. А след това има дързостта да констатира, че стъкмената от самия него безсмислица е комична! Както бе скалъпил един фантастичен Дарвин, за да изпробва върху него своята сила, така и тук той скалъпва един фантастичен Маркс. Наистина - „историография от висок стил“!
По-горе*22, когато говорихме за световната схематика, ние вече видяхме, че тази Хегелова възлова линия на отношения на мярата, при която в известни точки на количественото изменение внезапно настъпва качествен обрат - е докарала на г. Дюринг мъничкото нещастие той сам да я признае и приложи в минута на слабост. Там ние приведохме един от най-известните примери - примера с изменението на агрегатните състояния на водата, която при нормално атмосферно налягане и при 0° С преминава от течно в твърдо състояние, а при 100° С - от течно във въздухообразно, така че при тези две повратни точки чистото количествено изменение на температурата довежда до качествено изменение на състоянието на водата.
Ние бихме могли да приведем като доказателство за този закон още стотици подобни факти - както от природата, така и от човешкото общество. Така например в „Капиталът“ на Маркс в целия четвърти отдел - „Производство на относителната принадена стойност“ - се разглеждат безброй случаи от областта на кооперацията, на разделението на труда и манифактурата, на машинното производство и едрата промишленост, при които количественото изменение променя качеството на нещата, за които става дума, а качественото изменение - тяхното количество, при които следователно - нека употребим толкова омразния на г. Дюринг израз - количеството преминава в качество, и обратно. Такъв е например фактът, че кооперирането на много лица, сливането на много отделни сили в една обща сила създава - нека си послужим с думите на Маркс - „нова сила“, която съществено се различава от сумата на съставящите я отделни сили[80].
Като прибавка към всичко това на това място, което г. Дюринг в интерес на пълната истина е изопачил до пълната му противоположност, Маркс е направил следната забележка: „Прилаганата в съвременната химия молекулярна теория, за пръв път научно разработена от Лоран и Жерар, се основава именно на този закон“[81]. Но какво го интересува г. Дюринг това? Той нали си знае, че
„до голяма степен съвременните образователни елементи на природонаучния начин на мислене липсват именно там, където, както е случаят с г. Маркс и неговия съперник Ласал - полунауките и малко дървено философстване съставят оскъдната амуниция на една натруфена ученост“,
докато в основата на г. Дюринговите положения лежали „главните констатации на точното знание в механиката, физиката и химията“ и т. н. - но как, това ние вече видяхме. За да могат обаче и трети лица да си съставят мнение по този въпрос, ще разгледаме по-отблизо примера, приведен в споменатата бележка на Маркс.
Тук става дума за хомоложните редове на въглеродни съединения, твърде много от които са вече познати и всяко от които има собствена алгебрична формула на своя състав. Ако например, както е прието в химията, изразим един атом въглерод със С, атом водород - с Н, атом кислород - с О, а количеството на съдържащите се във всяко съединение атоми въглерод — с n, ще можем по следния начин да представим молекулната формула на някои от тези редове:
CnH2n+2 - редът на нормалните парафини
CnH2n+2О - редът на първичните алкохоли
CnH2nO2 - редът на едноосновните мастни киселини
Ако вземем като пример последния от тези редове и последователно приемем, че n=1, n=2, n=3 и т. н., ще получим следните резултати (като изоставяме изомерните съединения):
точка на кипенето точка на топенето CH2O2 мравчена киселина 100° 1° С2Н4O2 оцетна киселина 118° 17° С3Н6О2 пропионова киселина 140° - С4Н8O2 маслена киселина 162° - С5Н10О2 валерианова киселина 175° - и т. н. до C30H60O2 - мелисинова киселина, която се топи едва при 80° и съвсем няма точка на кипене, тъй като изобщо не може да се изпарява, без да се разлага.
Тук значи виждаме цяла редица от качествено различни тела, които са образувани чрез просто количествено прибавяне на елементи, при това винаги в едно и също съотношение. Това явление изпъква в най-чист вид там, където всички елементи на съединението изменят количеството си в еднакво съотношение, като например при нормалните парафини CnH2n+2: най-низшият от тях е метанът - CH4, който е газ; най-висшият от известните досега, хексадеканът, C16H34, е твърдо тяло, което образува безцветни кристали, топи се при 21° и ври едва при 278°. В тези два реда всеки нов член се образува с прибавянето на СН2, т. е. на един атом въглерод и два атома водород към молекулната формула на предходния член и това количествено изменение на молекулната формула всеки път предизвиква образуване на едно качествено различно тяло.
Но горните редове са само особено нагледен пример; почти навсякъде в химията, още при разните окиси на азота, при разните кислородни киселини на фосфора или на сярата може да се види как „количеството преминава в качество“, и тази уж забъркана и мъглява Хегелова представа може да бъде, тъй да се каже, физически напипана в нещата и явленията, при което впрочем не се забърква и не остава в мъгла никой друг освен г. Дюринг. И ако Маркс пръв обърна вниманието върху тоя факт, и ако г. Дюринг е прочел това указание, без даже да го разбере (защото иначе той сигурно не би пропуснал безнаказано такова нечувано престъпление) - това е достатъчно - дори без да се спираме на прословутата Дюрингова натурфилософия, - за да стане ясно на кого не достигат, на Маркс ли или на г. Дюринг, „изключително съвременните образователни елементи на природонаучния начин на мислене“ и кой от двамата е незапознат с „главните констатации... на химията“.
В заключение ние искаме да повикаме още един свидетел за превръщането на количеството в качество, а именно Наполеон. Той описва по следния начин сражението на лошо яздещата, но дисциплинирана френска кавалерия с мамелюците, които по онова време без съмнение са били най-добрата в единичната борба, но недисциплинирана конница:
„Двама мамелюка безусловно превъзхождаха трима французи; 100 мамелюка бяха равни по сила на 100 французи; 300 французи обикновено превъзхождаха 300 мамелюка, а 1000 французи винаги разбиваха 1500 мамелюка“[82].
Също както при Маркс е необходима определена, макар и променлива, минимална сума от разменна стойност, за да стане възможно превръщането ѝ в капитал, така за Наполеон е необходим известен минимален състав на конния отряд, за да може съдържащата се в сгъстения строй и в планомерното действие сила на дисциплината да се прояви и да нарасне до превъзходство дори над по-големи маси от по-добре яздещи, по-опитни и не по-малко храбри ездачи и бойци на една нередовна кавалерия. Но какво доказателство е това против г. Дюринг? Нима Наполеон не беше позорно победен в борбата му против Европа? Нима той не търпеше поражение след поражение? И защо? Само затова, че въведе забърканата и мъглява Хегелова представа в тактиката на кавалерията!
БЕЛЕЖКИ
*20 Виж настоящия том, стр. 82-83. Ред.
*21 Виж настоящия том, стр. 37, 88. Ред.
*22 Виж настоящия том, стр. 45. Ред.
*23 Виж настоящия том, стр. 18-19. Ред.
[76] В процеса на работата на Маркс върху неговия главен икономически труд планът за разпределянето на този негов труд няколко пъти бил променян. От 1867 г., когато бил издаден I том на «Капиталът», планът на Маркс бил цялото произведение да излезе в три тома в четири книги, 2-а и 3-а от които трябвало да съставят един, втори том (виж настоящото издание, т. 23, стр. 11). След смъртта на Маркс Енгелс издал 2-та и 3-та книга като II и III том. Последната, 4-та книга - «Теории за принадената стойност» (IV том на «Капиталът») - Енгелс не успял да издаде.
[77] В 1867 г. в списание «Eigänzurgsblätter zur Kenntniss der Gegenwart», т. Ill, кн. 3, стр. 182-186, била напечатана рецензия на Дюринг за първия том на «Капиталът» на Маркс.
[78] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 337.
[79] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 318.
[80] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 337.
[81] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 318.
[82] Виж в мемоарите на Наполеон «Седемнадесет бележки върху произведението под заглавие «Разсъждение за военното изкуство», издадено в Париж в 1816 г.», забележка 3-а: Кавалерия. Публикувано в книгата: «Mémoires pour servir à l’histoire de France, sous Napoléon, écrits à Sainte-Hélène, par les généraux qui ont partagés sa captivité, et publiés sur les manuscrits entièrement corrigés de la main de Napoléon». Tome premier, écrit par le général comte de Montholon. Paris, 1823, p. 262 («Мемоари, осветляващи историята на Франция през време на управлението на Наполеон, съставени на остров Света Елена от генерали, които споделили с Наполеон неговата участ на пленник, и публикувани по ръкописите, напълно поправени собственоръчно от Наполеон». Том първи, съставен от генерал граф дьо Монтолон. Париж, 1823, стр. 262).
Енгелс използвал това изказване от мемоарите на Наполеон в своята статия «Кавалерия» (виж настоящото издание, т. 14, стр. 323-324).