Към съдържанието на „Анти-Дюринг“
АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген ДюрингПЪРВИ ОТДЕЛ: ФИЛОСОФИЯ
X. Морал и право. Равенство
Ние вече неведнъж се запознавахме с метода на г. Дюринг. Той се състои в това, че всяка група от обекти на познанието се разлага на нейните уж най-прости елементи, към тези елементи се прилагат също тъй прости, уж очевидни сами по себе си аксиоми, и с получените по такъв начин резултати се оперира по-нататък. Също така и всеки въпрос от областта на обществения живот
„трябва да бъде решаван аксиоматически, въз основа на отделни прости основни форми, както ако се отнасяше до прости... основни форми на математиката“.
По такъв начин прилагането на математическия метод към историята, морала и правото трябвало и тук да ни даде математическа достоверност за истинността на получените резултати, трябвало да им придаде характер на същински, неизменни истини.
Това е само видоизменение на стария широко предпочитан идеологически, наричан още априорен метод, който познава свойствата на един предмет не от самия предмет, а ги извежда логически от понятието за предмета. Най-напред, изхождайки от предмета, си съставят понятието за предмета; след това обръщат мярката наопаки и мерят предмета с неговото отражение - с понятието. Така че не понятието трябва да се съобразява с предмета, а предметът трябва да се съобразява с понятието. У г. Дюринг службата на понятия извършват най-простите елементи, крайните абстракции, до които той може да се добере, но това никак не променя същността на работата; тези най-прости елементи в най-добрия случай имат чисто умозрителен характер. Така че философията на действителността и тук се оказва чиста идеология, извеждане на действителността не от самата нея, а от представите.
И така, ако такъв идеолог конструира морала и правото не от действителните обществени отношения на окръжаващите го хора, а от понятията или от така наречените най-прости елементи на „обществото“ - какъв материал ще има той налице за този градеж? Очевидно, двояк: първо, ония оскъдни остатъци от реално съдържание, каквито още може да има в абстракциите, поставени в основата на неговата теория; и, второ, онова съдържание; което нашият идеолог внася там от своето собствено съзнание. А какво намира той в своето съзнание? Най-вече - морални и правни възгледи, които - в положителна или отрицателна форма, утвърдително или осъдително - са повече или по-малко съответен израз на обществените и политическите условия, сред които той живее; сетне, може би, представи, заимствани от съответната литература; най-сетне - евентуално и лични приумици. Нашият идеолог може да върти и суче, както си иска - историческата реалност, която той изхвърля през вратата, отново влиза през прозореца, и докато си въобразява, че създава нравствено и правно учение за всички светове и времена, той всъщност скалъпва само изопачено - защото е откъснато от своята действителна почва - и обърнато надолу с главата като във вдлъбнато огледало отражение на консервативните или революционните течения на своето време.
И така, г. Дюринг разлага обществото на най-простите му елементи и при това открива, че най-простото общество се състои от най-малко двама човека. След това той вече оперира аксиоматически с тези двама човека и от това непринудено се получава основната аксиома на морала:
„Две човешки воли, като такива, са напълно равни помежду си и едната не може да изисква от другата нищо положително“. С това „е охарактеризирана основната форма на моралната справедливост“, а също така и на юридическата справедливост, тъй като „за развиването на принципните правни понятия ни е нужно само съвършено простото и елементарно отношение между двата човека“.
Че двама човека или две човешки воли, като такива, са напълно равни помежду си - това не само не е аксиома, но е и голямо преувеличение. Двама човека, дори като такива, могат да бъдат неравни преди всичко по пол и този прост факт веднага ни довежда до това, че най-простите елемента на обществото - ако ние за миг се съгласим с тази детинщина - не са двама мъже, а мъж и жена, които образуват семейство, тази най-проста и първа форма на обществена връзка с оглед на производството. Но това никак не допада на г. Дюринг. Защото, първо, на него му трябва да направи двамата основатели на обществото колкото може по-равни, и, второ, дори и г. Дюринг не би смогнал от първобитното семейство да конструира моралното и правното равенство на мъжа и жената. И така, едно от двете: или социалната молекула на Дюринг, чрез чието умножение трябва да се построи цялото общество, е предварително обречена на гибел, тъй като двамата мъже сами никога няма да могат да създадат дете, или пък ние трябва да си представяме и двамата като глави на семейства. Но в този случай цялата проста основна схема се превръща в своя противоположност: вместо равенството на хората тя в най-добрия случай доказва равенството на главите на семейства, а тъй като жените са игнорирани - тя доказва и подчинеността на жените.
Тук ние трябва да направим на читателя неприятното съобщение, че отсега нататък той дълго време не ще се отърве от тези прословути двама мъже. Те играят в областта на обществените отношения роля, подобна на тази на обитателите на другите небесни тела, с които ние, нека се надяваме, вече сме свършили. Трябва ли да се реши някой въпрос от икономията, политиката и т. н. - хоп, изстъпват се тези двама мъже и моментално „аксиоматически“ решават въпроса. Великолепно, творческо, системосъздаващо откритие на нашия философ на действителността! Но за съжаление - ако искаме да отдадем нужната почит на истината, трябва да кажем, че не той е открил тези двама мъже. Те са достояние на целия XVIII век. Те се срещат още в трактата на Русо за неравенството (1754 г.)[61], където впрочем доказват аксиоматически точно обратното на това, което твърди г. Дюринг. Те играят главна роля у политико-икономистите от Адам Смит до Рикардо; но у тях те не са равни поне в този смисъл, че двамата се занимават с различна работа - най-често те са ловец и рибар - и взаимно разменят своите произведения. Освен това те през целия XVIII век служат главно само като илюстриращ пример и оригиналността на г. Дюринг е само в това, че той възвежда този метод на илюстриране в основен метод на всяка обществена наука и в мерило на всички исторически обществени форми. Наистина, човек не може повече да си улесни „строго научното разбиране на нещата и хората“.
За да скалъпим основната аксиома, че двама човека и техните воли са напълно равни помежду си и че нито един от тях не може да заповядва нещо на другия - за това съвсем не можем да си послужим с които и да било двама мъже. Те трябва да бъдат такива двама човека, които до такава степен да са свободни от всякаква реалност, от всички съществуващи на земята национални, икономически, политически и религиозни отношения, от всякакви полови и лични особености, че от единия и другия да не остава нищо освен голото понятие „човек“ - и тогава те, разбира се, са „напълно равни“. Следователно те са два истински призрака, повикани със заклинание от същия този г. Дюринг, който навсякъде подушва и изобличава „спиритически“ попълзновения. Тези два призрака трябва, разбира се, да правят всичко, което им заповядва техният магьосник, но тъкмо затова всичките им фокуси са съвършено безразлични за останалото човечество.
Но да проследим аксиоматиката на г. Дюринг малко по-нататък. Двете воли не можели да изискват една от друга нищо положително. Но ако едната от тях все пак изиска нещо и прокара насила своето искане, създава се несправедливо положение - и с тази основна схема г. Дюринг обяснява несправедливостта, насилието, робството, с една дума, цялата досегашна достойна за осъждане история. Но още Русо, в посоченото по-горе съчинение, с помощта тъкмо на тези двама мъже също тъй аксиоматически доказа обратното, а именно: че от двамата А може да пороби Б не чрез насилие, а само като постави Б в такова положение, при което последният не може да мине без А - само че за г. Дюринг това схващане е вече прекадено материалистическо. Затова да разгледаме същия въпрос малко по-другояче. Двама корабокрушенци са попаднали на един необитаем остров и там образуват общество. Техните воли формално са напълно равни и двамата признават това. Но материално между тях има голямо неравенство: А е решителен и енергичен, Б - нерешителен, ленив, отпуснат; А е буден, Б - глупав. Няма да мине дълго време и А за постоянно ще наложи на Б своята воля - отначало чрез убеждаване, сетне по силата на навика, но винаги под формата на доброволността! Дали се спазва или погазва формата на доброволността - робството си остава робство. Доброволно встъпване в робия се наблюдава през цялото средновековие, а в Германия - и след Тридесетгодишната война[62]. Когато след военните поражения през 1806 и 1807 г. в Прусия било отменено крепостничеството, а заедно с него и задължението на милостивите господари да се грижат за поданиците си в случай на нужда, болест или старост, селяните подавали петиции до краля, като го молели да ги остави пак в крепостничество - иначе кой ще се грижи за тях в случай на нужда? Така че схемата на двамата мъже е толкова „приложима“ за неравенството и робството, колкото и за равенството и взаимопомощта; и тъй като ние сме принудени под страх от измиране на обществото да приемем, че двамата мъже са глави на семейства - в схемата вече е предвидено и наследственото робство.
Но да оставим за момент всичко това настрана. Да допуснем, че аксиоматиката на г. Дюринг ни е убедила и че ние сме в буен възторг от идеята за пълното равноправие на двете воли, за „общочовешката суверенност“, за „суверенността на индивида“ - все великолепни гръмогласни думи, в сравнение с които „Единственият“ на Щирнер с неговата собственост[63] е цял некадърник, макар че и той може да претендира за малък дял в тия думи. И така, сега ние всички сме напълно равни и независими. Всички ли? Не, все пак не всички.
Има случаи и на „позволена зависимост“, но те се обясняват „с причини, които трябва да се търсят не в дейността на двете воли като такива, а в една трета област, именно - както например по отношение на децата - в недостатъчността на тяхното самоопределение“.
И наистина! Причините за зависимостта трябвало да се търсят не в дейността на двете воли като такива! Разбира се, че не в нея, тъй като тъкмо дейността на едната воля е спъната! Те трябвало да се търсят в една трета област! А какво е тази трета област? Тя е конкретната определеност на потиснатата воля като недостатъчна воля. Нашият философ на действителността дотам се е отдалечил от действителността, че за него - в сравнение с абстрактната и безсъдържателна дума „воля“ - действителното съдържание, характерната определеност на тази воля вече е някаква „трета област“. Както и да е, ние трябва да констатираме, че равноправието допуска изключение. Равноправието не се отнася за онази воля, която страда от недостатъчно самоопределение. Отстъпление 1.
По-нататък.
„Там, където в едно лице са съединени звярът и човекът, там от името на едно второ, напълно човешко лице може да се постави въпросът - трябва ли неговото поведение да бъде също такова, както ако бяха изправени една срещу друга, така да се каже, само човешки личности... Затова нашето предположение за две морално неравни лица, едното от които в един или друг смисъл има черти на същински животински характер, е типичната основна форма за всички отношения, които по силата на това различие могат да се срещат вътре в човешките групи и между тях.“
А сега нека читателят сам прегледа следващото подир тези безпомощни извъртания пасквилно разсъждение, в което г. Дюринг върти и суче като йезуитски поп, за да установи казуистично доколко човешкият човек може да действа със сила спрямо зверския човек, доколко той може да си служи спрямо него с недоверие, с военна хитрост, със сурови и дори терористични средства, а също и със заблуждения, без сам да отстъпва с нещо от принципите на неизменния морал.
И така, равенството престава да съществува и когато двама души са „морално неравни“. Но в такъв случай съвсем не си струваше да се извикват на сцената двамата напълно равни мъже, тъй като никъде няма двама души, които да са напълно равни в морално отношение. - Но неравенството се състояло в това, че единият е човешка личност, а другият бил отчасти животно. Но още от самия произход на човека от животинското царство следва, че човек никога не ще се освободи напълно от животното в себе си, така че всякога ще може да става дума само за по-голямата или по-малката степен, за разликата в степента на животинското или човешкото. Делене на човечеството на две рязко разграничени групи, на хора-човеци и хора-зверове, на добри и лоши, на овце и кози - такова делене познава, освен философията на действителността, само християнството, което напълно последователно има и своя небесен съдия, който извършва това разделяне. Но кой ще бъде върховният съдия във философията на действителността? И в нея, навярно, всичко ще трябва да върви както в християнската практика, където благочестивите овчици поемат службата на върховния съдия над своите светски ближни - „козите“, и то не без успех. Сектата на философите на действителността, ако тя някога се образува, в това отношение сигурно никак няма да отстъпва на благочестивите лицемери. Впрочем на нас това ни е безразлично; нас ни интересува само признанието, че поради моралното неравенство между хората от равенството пак нищо не излиза. Отстъпление №2.
Да продължим по-нататък.
„Ако единият постъпва според истината и науката, а другият - според някакво суеверие или предразсъдък, то... обикновено трябва да възникват взаимни несъгласия... При известна степен на неспособност, грубост или лоши наклонности на характера всякога неизбежно ще последва сблъскване... Насилието е крайно средство не само по отношение на децата и на лудите. Своеобразието на цели природни групи от хора и културни класи може да превърне в неизбежна необходимост подчиняването на тяхната враждебна поради своята извратеност воля с оглед тя да бъде вкарана в рамките на общежитието. Чуждата воля и в този случай все още се признава за равноправна; но поради извратеността на своята вредна и враждебна проява тя предизвиква необходимостта от изравняване и ако при това бъде подложена на насилие, тя жъне само последиците на собствената си несправедливост.“
Значи не само моралното, но и умственото неравенство е достатъчно, за да премахне „пълното равенство“ на двете воли и да създаде такъв морал, според който може да се оправдаят всички позорни действия на цивилизованите хищнически държави спрямо изостаналите народи, дори и руските зверства в Туркестан.[64] Когато генерал Кауфман през лятото на 1873 г. нападнал татарското племе йомуди, опожарил шатрите им и заповядал да изколят техните жени и деца „съгласно добрия кавказки обичай“ - както гласяла заповедта, - той също така твърдял, че подчиняването на враждебната поради своята извратеност воля на йомудите с оглед тя да бъде вкарана в рамките на общежитието било станало неизбежна необходимост и че употребените от него средства били най-целесъобразните; а който преследвал известна цел, трябвало да употреби и съответните средства за нейното осъществяване. Само че този генерал не е бил дотам жесток, че отгоре на това да се гаври над йомудите и да казва, че именно като ги унищожава, с цел да ги изравни, той признава тяхната воля като равноправна. И в този конфликт пак избраниците, постъпващите уж според истината и науката, значи при последна сметка - философите на действителността, са ония, които са призвани да решават какво нещо е суеверие, предразсъдък, грубост и лоши наклонности на характера и кога за изравняването са необходими насилие и подчинение. И така, равенството сега се превърна в... насилствено изравняване и първата воля признава втората за равноправна, като я подчинява. Отстъпление № 3, което тук вече се превръща в позорно бягство.
Между другото фразата, че чуждата воля получава признание като равноправна именно чрез насилственото ѝ изравняване, е само изопачаване на Хегеловата теория, според която наказанието е право на престъпника:
„В това, че наказанието се разглежда като включващо в себе си собственото право на престъпника, се съдържа уважение към престъпника като към разумно същество“ („Философия на правото“, § 100, бележката).
Тук можем да прекъснем. Излишно е по-нататък да следваме г. Дюринг, за да видим как той сам част по част разрушава своето така аксиоматически установено равенство, общочовешка суверенност и т. н., как той, макар и да се изхитрява да построи общество само от двама мъже, все пак, за да изгради държава, е принуден да привлече още един, трети, мъж тъй като - накъсо казано - без този трети не могат да се вземат никакви решения с мнозинство, а без такива решения, следователно без господство на мнозинството над малцинството, не може да съществува държава; после, как той постепенно завива в по-тихите води на конструираната от него „социалитарна“ държава на бъдещето, където в едно прекрасно утро ние ще имаме честта да го посетим. Ние достатъчно се убедихме, че пълното равенство на двете воли съществува само дотогава, докато тези две воли нищо не желаят; но щом те престанат да бъдат абстрактни човешки воли като такива и се превърнат в действителни, индивидуални воли, във воли на двама реални човека - равенството веднага свършва. Ние видяхме, че детската възраст, безумието, така наречените зверски черти на характера, привидните суеверия, мнимите предразсъдъци, предполагаемата неспособност у едната страна и въображаемата човечност, разбирането на истината и науката у другата - т. е. всяко различие в качеството на двете воли и в качеството на придружаващите ги интелекти, оправдава неравенството между хората, което може да стигне до подчинение. Какво можем да искаме още, щом като г. Дюринг така коренно, из основи разрушава собственото си здание на равенството?
Но макар че свършихме с плоското и неумело разглеждане на представата за равенството от г. Дюринг, това още не значи, че сме свършили със самата тази представа, която е играла особено благодарение на Русо определена теоретическа роля, през време на великата революция и след нея е играла практическо-политическа роля, а и в днешно време в социалистическото движение на почти всички страни играе важна агитационна роля. Установяването на нейното научно съдържание ще определи и нейната ценност за пролетарската агитация.
Представата, че всички хора като хора имат нещо общо помежду си и че те в рамките на това общо са и равни помежду си, е, разбира се, много стара. Но съвременното искане за равенството напълно се различава от тази представа; то се състои по-скоро в това, че от общото за всички хора качество - че са хора, от равенството на хората като хора се извежда искането за равно политическо и съответно социално значение на всички хора или поне на всички граждани на дадена държава, или на всички членове на дадено общество. Докато се извлече от онази първоначална представа за относителното равенство изводът за равноправие в държавата и обществото и докато този извод добие вид на нещо естествено, разбиращо се само по себе си, е трябвало да изминат и действително са се изминали цели хилядолетия. В най-древните, първобитни общини е можело в най-добрия случай да става дума за равноправие между членовете на общината; жените, робите, чужденците, естествено, са били изключени от кръга на равноправните хора. У гърците и римляните неравенствата между хората са играли много по-голяма роля, отколкото каквото и да било равенство между тях. Мисълта, че гърците и варварите, свободните и робите, пълноправните граждани на държавата и лицата, ползващи се само с нейното покровителство, римските граждани и римските поданици (употребяваме последната дума в широк смисъл) биха могли да претендират за равно политическо значение - тази мисъл би се сторила на древните хора безумна. Във време на Римската империя всички тези различия малко по малко се заличили, с изключение на различието между свободни и роби; по такъв начин е възникнало, поне за свободните, онова равенство на частните лица, въз основа на което се е развило римското право - най-съвършената форма на правото, което се основава на частната собственост. Но докато е съществувала противоположността между свободните и робите, не е могло и дума да става за правни последици от общото равенство на хората като хора; съвсем неотдавна наблюдавахме това в робовладелските щати на северноамериканския съюз.
Християнството в пълно съгласие със своя характер като религия на робите и потиснатите е познавало само едно равенство за всички хора, а именно - равенството на първородния грях. Наред с това то, в най-добрия случай, е познавало и равенството на избраниците, но то е било изтъквано само в най-началния период на християнството. Следите от общност на имуществата, каквито също така могат да се намерят в първоначалния стадий на новата религия, се обясняват по-скоро със сплотеността на преследваните, отколкото с действителни представи за равенството. Установяването на противоположността между свещеник и мирянин твърде скоро слага край и на този зачатък на християнско равенство. - Наводняването на Западна Европа от германите премахва за столетия всички представи за равенство, тъй като те постепенно изграждат една така усложнена социална и политическа йерархия, каквато дотогава никога не е имало. Но същевременно то вмъква Западна и Средна Европа в историческото движение, образува там за пръв път компактна културна област, където за пръв път възниква цяла система от предимно национални държави, които си влияят една на друга и една друга се държат в респект. По такъв начин се подготвя почвата, върху която по-късно е можело да става дума за човешко равенство, за човешки права.
Освен това феодалното средновековие е отгледало в скута си оная класа, която е била призвана в по-нататъшното си развитие да стане носител на съвременното искане за равенство - буржоазията. Отначало сама феодално съсловие, буржоазията вътре в рамките на феодалното общество развива до сравнително висока степен предимно занаятчийската индустрия и размяната на продуктите, докато към края на XV век великите открития на морските пътища разкриват пред нея ново, по-широко поприще.
Извъневропейската търговия, която дотогава се е водела само между Италия и Левант, сега се разпростира и върху Америка и Индия и скоро по значението си надминава както взаимната размяна между отделните европейски страни, така и вътрешната търговия във всяка отделна страна. Американското злато и сребро наводняват Европа и проникват като разлагащ елемент във всички празнини, пукнатини и пори на феодалното общество. Занаятчийското производство не може повече да задоволява нарастващите нужди; в основните индустрии на най-напредналите страни то бива заменено с манифактурата.
Но след този колосален преврат в стопанския живот на обществото не е последвала веднага и съответна промяна на неговото политическо устройство. Държавният строй останал феодален, докато обществото все повече и повече ставало буржоазно. Търговията в широк мащаб, т. е. особено международната, а още повече световната търговия, изисква свободни, неспъвани в своите движения стокопритежатели, които да са равноправни като такива и да могат да извършват стокообмена си въз основа на равно за всички тях право, равно поне за всяко отделно място. Преминаването от занаятчийството към манифактурата има за предпоставка съществуването на известен брой свободни работници - свободни, от една страна, от цеховите окови, а от друга - от средствата, необходими за да използват самостоятелно своята работна сила - хора, които да могат да се договарят с фабриканта за наемане на работната им сила, следователно да му противостоят като равноправна договаряща се страна. И най-сетне, равенството и еднаквата значимост на всички видове човешки труд, доколкото той изобщо е човешки труд,[65] намира своя несъзнателен, но най-силен израз в закона за стойността в съвременната буржоазна политическа икономия, според който стойността на една стока се измерва със съдържащия се в нея обществено необходим труд.*19 - Но там, където икономическите отношения изисквали свобода и равноправие, политическият строй на всяка крачка им противопоставял цеховите окови и особените привилегии. Местните привилегии, диференциалните мита и всевъзможните изключителни закони спъвали в търговията не само чужденеца или жителя на колониите, но често пъти и цели категории от собствените поданици на държавата; цеховите привилегии навсякъде и непрестанно препречвали пътя за развитието на манифактурата. Никъде пътят не е бил свободен, никъде не е имало равенство в шансовете за буржоазните конкуренти, а тъкмо това било първото и все по-настойчиво искане.
Щом искането за освобождаване от феодалните окови и за установяване на правно равенство чрез премахване на феодалните неравенства било поставено на дневен ред от икономическия прогрес на обществото, това искане по необходимост скоро взела по-широки размери. Макар че то е било издигнато в интерес на индустрията и търговията - същото равноправие по необходимост се е искало и за широката маса от селяни. Но намирайки се на всички степени на подчиненост, включително и пълно състояние на крепостничество, селяните са били принудени безвъзмездно да дават най-голямата част от работното си време на милостивия феодален господар, а освен това и да плащат на него и на държавата безбройни данъци. От друга страна, неизбежно е трябвало да възникне и искането за премахване на феодалните привилегии, на освобождаването на аристокрацията от данъци, на политическите привилегии на отделните съсловия. И тъй като хората вече не живеели в една световна империя, каквато е била Римската, а в система от независими държави, търгуващи помежду си като равни и намиращи се на приблизително еднаква степен на буржоазно развитие, то от само себе си се разбира, че искането за равенство придобило всеобщ характер, излизащ вън от границите на отделната държава, и че свободата и равенството били провъзгласени за човешки права. При това за специфично буржоазния характер на тези човешки права е характерно обстоятелството, че американската конституция - първата, която признава човешките права - заедно с това потвърждава и съществуващото в Америка робство на цветните раси: класовите привилегии се заклеймяват, а расовите привилегии се обявяват за свещени.
Но известно е, че от момента, когато буржоазията се излюпва от феодалното бюргерство и от средновековно съсловие се превръща в съвременна класа - всякога и неизбежно я придружава като нейна сянка пролетариатът. Също така и буржоазните искания за равенство са съпроводени от пролетарските искания за равенство. От момента на издигането на буржоазното искане за премахване на класовите привилегии застава наред с него и пролетарското искане за премахване на самите класи - отначало в религиозна форма във връзка с първоначалното християнство, а след това - въз основа на самите буржоазни теории за равенството. Пролетариите се хващат за думите на буржоазията: равенството не трябва да бъде само привидно, само в областта на държавата, а трябва да бъде и действително, да бъде проведено и в обществения, в икономическия живот. Особено откакто френската буржоазия, като се почне от Великата революция, издигна на пръв план гражданското равенство, френският пролетариат тутакси ѝ отговори с искането за социално, икономическо равенство и това равенство стана боен зов особено на френския пролетариат.
Така че в устата на пролетариата искането за равенство има двояко значение. Или то е - и така е особено в началния период като например в Селската война - стихийна реакция против крещящите социални неравенства, против контраста между богати и бедни, между господари и крепостни, между прахосници и гладуващи; в този случай то е прост израз на революционния инстинкт и в това, само в това, е неговото оправдание. Или пък пролетарското искане за равенство възниква като реакция против буржоазното искане за равенство, от което то извлича по-широки, повече или по-малко правилни искания; тогава то служи като агитационно средство, което с аргументите на самите капиталисти вдига работниците против капиталистите, и в този случай неговата съдба е неразривно свързана със съдбата на самото буржоазно равенство. И в двата случая действителното съдържание на пролетарското искане за равенство се свежда до искането за премахване на класите. Всяко искане за равенство, което отива по-далеч от това, неизбежно стига до абсурд. Ние вече приведохме примери за това и ще намерим още колкото щете такива примери, когато стигнем до фантазиите на г. Дюринг относно бъдещия строй.
По такъв начин самата представа за равенството - както в буржоазната, така и в пролетарската ѝ форма - е продукт на историческото развитие, за създаването на който са били необходими определени исторически условия, които от своя страна пък са имали като предпоставка дълга предшестваща ги история. Тази представа за равенството е следователно всичко друго, но не и вечна истина. И ако днес тя е за широката публика - в един или друг смисъл - нещо, което се разбира от само себе си, или, както казва Маркс, „вече има трайността на народен предразсъдък“[66] - това не се дължи на някаква нейна аксиоматическа истинност, а на факта, че идеите на XVIII век получиха всеобщо разпространение и запазват значението си и до днес. Така че ако г. Дюринг, без много да му мисли, може да остави своите прословути двама мъже да хазяйничат на почвата на равенството - това е, защото поради народния предразсъдък изглежда напълно естествено. И наистина г. Дюринг нарича своята философия естествена, тъй като тя изхожда само от такива неща, които му се струват съвсем естествени. Но защо му се струват естествени - този въпрос той, разбира се, не си задава.
БЕЛЕЖКИ
*19 Това извеждане на съвременните представи за равенство от икономическите условия на буржоазното общество за пръв път бе развито от Маркс в „Капиталът“.
[61] Съчинението на Русо «Разсъждение за произхода и основанията за неравенството между хората» било написано в 1754 г., а издадено в 1755 г. (виж бележка 25).
[62] Тридесетгодишната война през 1618-1648 г. - общоевропейска война, предизвикана от борбата между протестантите и католиците. Германия станала главна арена на тази борба, обект на военен грабеж и завоевателни претенции на участниците във войната.
[63] Има се предвид книгата: М. Stirner. «Der Einzige und sein Eigenthum». Leipzig, 1845 (M. Щирнер. «Единственият и неговата собственост». Лайпциг, 1845). Това произведение е било подложено от Маркс и Енгелс на унищожителна критика в «Немската идеология» (виж настоящото издание, т. 3, стр. 103-452).
[64] Става дума за събитията, станали през периода на завладяването на Средна Азия от царска Русия. През време на хивинския поход от 1873 г. по заповед на генерал Кауфман отрядът на руските войски под командването на генерал Головачев предприел през юли-август наказателна експедиция против тюркменското племе номуди; експедицията била крайно жестока. Основен източник, от който Енгелс заимствал данни за тези събития, била очевидно книгата на американския дипломат в Русия Юджин Скилер «Туркестан. Бележки за едно пътешествие в Руски Туркестан, Коканд, Бухара и Кулджа»
(Е. Schuyler. «Turkistan. Notes of Journey in Russian Turkistan, Khokand, Bikhara, and Kuedia». In two volumes. Vol. II, London, 1876, p. 356-359).
[65] Енгелс цитира тук 1 том на «Капиталът» (виж настоящото издание, т. 23, стр. 69).
[66] К. Marx. «Das Kapital». Bd. 1, 2. Aufl., Hamburg, 1872, S. 36 (K. Маркс. «Капиталът». T. I, 2 изд., Хамбург, 1872, стр. 36). Виж настоящото издание, т. 23, стр. 69. В «Анти-Дюринг» Енгелс цитира 1 том на «Капиталът» по второто немско издание. Едва в X глава на втория отдел Енгелс използвал при преработването на тази глава за третото издание на «Анти-Дюринг» третото немско издание на 1 том на «Капиталът».