Съдържание. „Светото семейство“

Светото семейство,
или критика на критическата критика

ГЛАВА СЕДМА

Кореспонденцията на критическата критика


1) КРИТИЧЕСКАТА МАСА

Къде се чувстваш по-добре, отколкото в лоното на своето семейство?[70]

Критическата критика в своето абсолютно налично битие в лицето на г. Бруно обяви масовото човечество, цялото човечество, което не е критическа критика, за своя противоположност, за свой съществен предмет: съществен, защото масата съществува ad majorem gloriam dei*38, на критиката, на духа; предмет — защото тя е само материята на критическата критика. Критическата критика провъзгласи своето отношение към масата за световноисторическото отношение на съвременността.

Но да заявиш, че се намираш в противоположност по отношение на целия свят, още не значи, че си създал световноисторическа противоположност. Можеш да си въобразиш, че си всеобщо препятствие, защото поради собствената си неловкост навсякъде се буташ. За една световноисторическа противоположност не е достатъчно аз да обявя света за моя противоположност: необходимо е още, от друга страна, светът да ме обяви за своя съществена противоположност, да ме разглежда и признава като такава. Критическата критика си доставя това признание чрез кореспонденцията, предназначена да засвидетелства пред целия свят критическата работа по спасението на света, както и всеобщото раздразнение на света от критическото евангелие. Критическата критика е сама на себе си предмет, като предмет на целия свят. Кореспонденцията има за задача да я покаже като такъв, като световен интерес на съвременността.

Критическата критика се смята за абсолютен субект. Абсолютният субект се нуждае от култ. Действителният култ изисква трети елемент, вярващи индивиди. Ето защо светото семейство в Шарлотенбург получава от своите кореспонденти подобаващия му култ. Кореспондентите му казват какво е то и какво не е неговата противница, масата.

Като представя по този начин своето мнение за самата себе си за мнение на света и превръща своето понятие в действителност, критиката несъмнено изпада в непоследователност. Вътре в самата нея проличава един вид масово образувание, именно — образувание на критическа маса, простото призвание на която се състои в това, да бъде неуморното ехо на критическите сентенции. Заради последователност тази непоследователност е простима. Критическата критика, която не се чувства в грешния свят у дома си, трябва в собствения си дом да установи грешен свят.

Пътят на кореспондента на критическата критика, на члена на критическата маса не е обсипан с рози. Неговият път е труден, трънлив, критически път. Критическата критика е спиритуалистически властелин, чиста спонтанност, actus purus*39, тя е нетърпима към всякакво въздействие отвън. Ето защо кореспондентът трябва да бъде само привиден субект, да проявява само привидна самостоятелност по отношение на критическата критика, само привидно желание да ѝ съобщава нещо ново и самостоятелно. В действителност той е неин собствен фабрикат, изслушване на самата себе си, което само за момент се обективира в самостоятелно същество.

Поради това кореспондентите не изпускат случай непрестанно да уверяват, че критическата критика сама знае, вижда, познава, разбира, изпитва онова, което привидно в същия момент ѝ съобщават кореспондентите. Така например Церледер употребява следните изрази: „Разбирате ли това?“; „Вие знаете“; „Вие знаете“ за втори и трети път; „Вие, разбира се, вече достатъчно сте слушали, за да можете сами да разберете.“

А ето бреславския кореспондент Флайшхамер: „Но това... ще бъде за вас загадка също тъй малко, както и за мене.“ Или цюрихският кореспондент Хирцел: „Вие и сами, разбира се, ще узнаете.“ Критическият кореспондент почита абсолютното разбиране на критическата критика до такава степен, че ѝ приписва разбиране дори там, където изобщо няма какво да се разбира, като например Флайшхамер:

„Вие напълно“(!) „ще ме разберете“(!), „ако Ви съобщя, че човек не може да излезе на улицата, без да срещне млади католически свещеници в техните дълги черни раса и мантии.“

Нещо повече, в своя страх кореспондентите слушат как критическата критика говори, отговаря, възклицава, осмива!

Така например Церледер: „Но... кажете; е добре, тогава чуйте!“ Или Флайшхамер: „Обаче аз вече слушам какво казвате Вие: аз също исках да кажа с това само… Или Хирцел: „Еделман, ще възкликнете Вие!“ Или един тюбингенски кореспондент: „Не ми се смейте!“

Ето защо кореспондентите се изразяват в смисъл, че съобщават на критическата критика факти, а от нея чакат духовното тълкуване; че ѝ доставят предпоставките, а на нея предоставят да направи заключението, или дори се извиняват, че предъвкват отдавна известни ѝ неща.

Така например Церледер:

„Вашият кореспондент може да Ви даде само картина, описание на фактите. Духът, който оживява тези неща, Ви е, разбира се, вече известен.“ Или пък: „А сега Вие вече сами ще си направите извода.“

Или Хирцел:

„Че всяко творение се поражда от своята диаметрална противоположност, по това спекулативно положение аз не ще се осмеля да беседвам с Вас.“

Или пък наблюденията на кореспондентите не са нищо друго освен изпълнение и потвърждение на критическите пророчества.

Например Флайшхамер: „Вашето предсказание се сбъдна.“ Или Церледер:

„Тенденциите, за които Ви писах, че все повече и повече се разпространяват в Швейцария, далеч от това, да бъдат гибелни, в действителност са само щастливи... само потвърждават вече нееднократно изказаната от Вас мисъл... и т. н.

Критическата критика чувства понякога нужда да подчертае проявяваното от нея снизхождение, което се състои във факта, че тя чете кореспонденциите и отговаря на тях, и мотивира това снизхождение с туй, че кореспондентът щастливо се справил с някакъв зададен му урок. Така, г. Бруно пише на тюбингенския кореспондент:

„Наистина непоследователно е от моя страна да отговарям на писмото ти... От друга страна... ти пак си направил такава сполучлива забележка, че аз... не мога да ти откажа исканото разяснение.“

Критическата критика заставя да ѝ се пише от провинцията, при което под провинция трябва да се разбира не провинцията в политически смисъл, каквато, както се знае, никъде в Германия не съществува, а критическата провинция, чиято столица е Берлин — Берлин, резиденцията на критическите патриарси и на светото политическо семейство, докато в провинцията живее критическата маса. Критическите провинциалисти се осмеляват да обръщат върху себе си вниманието на върховната критическа инстанция само с поклони и извинения.

Така например един анонимен кореспондент пише на г. Едгар, който като член на светото семейство е също тъй важен господин:

„Уважаеми господине! Нека за извинение, че се обръщам към Вас, ми служи това, че младежта охотно се сближава на почвата на общите стремежи (разликата във възрастта помежду ни не надминава две години).“

Този връстник на г. Едгар нарича себе си между другото същество на най-новата философия. Не е ли в реда на нещата „критиката“ да е в кореспонденция със „съществото“ на философията? Ако връстникът на г. Едгар уверява, че вече е останал без зъби, това е само намек за неговата алегорическа същност. Това „същество на най-новата философия“ „се научи от Фойербах да влага момента на образованието в обективния възглед“. То веднага дава мостра на своето образование и възглед, уверявайки г. Едгар, че е усвоило „цялостен възглед за неговата новела“, озаглавена „Да живеят твърдите принципи!“[71], и същевременно открито признава, че мисълта на г. Едгар далеч не му е ясна, а в заключение парализира своето уверение, че е усвоило цялостен възглед, с въпроса: „Или съм Ви разбрал съвсем зле?“ След тази мостра напълно в реда на нещата е съществото на най-новата философия да се изказва за масата по следния начин:

„Ние трябва поне веднъж да благоволим да изследваме и развържем вълшебния възел, който затваря за обикновения човешки разсъдък достъпа в безгранични я океан на мисълта.“

Който желае да получи пълна представа за критическата маса, нека прочете кореспонденцията на г. Хирцел от Цюрих (кн. V). Този нещастник учи наизуст критическите сентенции с истински трогателно прилежание, проявявайки похвална памет. Не липсват любимите фрази на г. Бруно за битките, в които той се е сражавал, за походите, които е предприемал и ръководил. Но особено г. Хирцел изпълнява своето призвание на член на критическата маса, когато негодува против нечестивата маса и против нейното отношение към критическата критика.

Той говори за масата, която си въобразява, че участва в историята, за „чистата маса“, за „чистата критика“, за „чистотата на тази противоположност“ — „толкова чиста противоположност, каквато никога още не е била давана от историята“, — за „постоянното недоволство“, „съвършената пустота, лошото настроение, малодушието, безсърдечността, боязливостта, яростта, ожесточението на масата против критиката“; за „масата, която съществува само за да може чрез своята съпротива да прави критиката по-остра и по-бдителна“. Той говори за „сътворението от диаметралната противоположност“, за това, че критиката стои над омразата и други подобни земни афекти. С това богатство на критически сентенции се ограничава цялото съдържание на посланието на г. Хирцел до „Literatur-Zeitung“. Укорявайки масата, че се задоволява само с „умонастроението“, „добрата воля“, „фразата“, „вярата“ и т. н., той самият като член на критическата маса се задоволява с фрази, изразяващи неговото „критическо умонастроение“, неговата „критическа вяра“, неговата „критическа добра воля“, и предоставя на господа Бруно и компания „да действат, да работят, да се борят“ и „да творят“.

Въпреки ужасяващата картина на световноисторическия раздор между нечестивия свят и „критическата критика“, нарисувана от членовете на „критическата маса“, поне за невярващите още не е констатиран дори самият факт, фактът на този световноисторически раздор. Услужливото и безкритично повтаряне на критическите „фантасмагории“ и „претенции“ в устата на кореспондентите доказва само, че натрапчивите идеи на господаря са и натрапчиви идеи на слугата. Един от критическите кореспонденти се опитва наистина да доказва въз основа на факти.

„Вие виждате“ — пише той на светото семейство, — „че „Literatur-Zeitung“' постига своята цел, т. е. че той не намира никакъв отзвук. Той би могъл да намери отзвук само ако би бил в съзвучие с умствената ограниченост, ако Вие бихте крачили гордо напред със звън от фрази на цял яничарски оркестър от тривиални категории.“

Звън от фрази на цял яничарски оркестър от тривиални категории! Както виждате, критическият кореспондент се старае да върви важно с не-„тривиални“ фрази. Неговото тълкуване на факта, че „Literatur-Zeitung“ не намира никакъв отзвук, трябва да бъде обаче отхвърлено като чисто апологетично. Този факт би могъл по-скоро да бъде изтълкуван в обратен смисъл, а именно че критическата критика е в съзвучие с широката маса, именно с широката маса на драскачите, които не намират никакъв отзвук.

Недостатъчно е следователно, че критическите кореспонденти се обръщат към светото семейство с критически фрази като с „молитва“ и същевременно като с „формула на проклятие“ против масата. Необходими са безкритични, масови кореспонденти, необходими са действителни посланици на масата при критическата критика, за да се докаже съществуването на действителен раздор между масата и критиката.

Ето защо критическата критика отделя място и на безкритичната маса. Тя заставя наивните представители на последната да кореспондират с нея, да признаят противоположността между масата и критиката за важна и абсолютна и да наддадат отчаян вик за спасение от тази противоположност.

Карл Маркс

2) „БЕЗКРИТИЧНАТА МАСА“ И „КРИТИЧЕСКАТА КРИТИКА“

а) „Закоравялата маса“ и „незадоволената маса“

Безсърдечността, закоравялостта и сляпото неверие на „масата“ имат един доста решителен представител. Този представител говори за „изключително хегелианското философско образование на берлинския кръжок“[72].

„Истинският прогрес“ — казва този кореспондент — „е възможен само на почвата на познанието на действителността. А от членовете на берлинския кръжок научаваме, че нашето познание било не познание на действителността, а познание на нещо недействително.“

Кореспондентът нарича „естествознанието“ основа на философията.

„Добрият естествоизпитател се намира в същото отношение към философа, както последният към теолога.“

По-нататък той отбелязва за „берлинския кръжок“:

„Не мисли, че съм казал нещо излишно за тези господа, опитвайки се да обясня тяхното състояние с това, че макар и да са преминали процес на духовно меняване на перата, те все пак още не са се освободили от неговите продукти, за да могат да възприемат в себе си елементите на новообразуването и подмладяването.“ „Тези“ (естественонаучните и промишлените) „знания ние трябва още да придобием“. „Знанието за света и хората, което ни е необходимо преди всичко, но може да бъде придобито изключително чрез остротата на мисълта: тук трябва да окажат съдействие всички сетива и всички способности на човека трябва да бъдат използвани за тази цел като необходимо и извънредно важно оръдие; иначе съзерцанието и познанието всякога ще бъдат недостатъчни... и ще доведат до морална смърт.“

Този кореспондент обаче позлатява хапчето, което поднася на критическата критика. Той „намира правилното приложение за думите на Бауер“, „следи мислите на Бауер“, казва, че „Бауер е направил правилна забележка“, най-сетне, полемизира привидно не против самата критика, а против един различен от нея „берлински кръжок“.

Критическата критика, която се чувства засегната и изобщо във всички работи на вярата е чувствителна като стара мома, не се оставя да бъде измамена от тези различавания и полупоклони.

„Вие сте се лъгали“ — отговаря тя, — „ако сте мислили да видите своя противник в партията, която сте изобразили в началото на Вашето писмо. Признайте по-добре“ (тук следва унищожаващата формула на отлъчването), „че сте противник на самата критика!“

Нещастният! Масовият човек! Противник на самата критика! Що се отнася обаче до съдържанието на посочената по-горе масова полемика, критическата критика провъзгласява уважението за свое критическо отношение към естествознанието и промишлеността.

„Най-голямо уважение към изследването на природата! Най-голямо уважение към Джеймс Уат и“ — наистина възвишен израз — „абсолютно никакво уважение към милионите, които Уат достави на своите сродници и сроднички“.

Най-голямо уважение към уважението на критическата критика! В същото писмо, в което критическата критика упреква представителите на споменатия по-горе берлински кръжок, че много лесно се справят със сериозни и важни работи, без да си дават труд да ги изучават, че те считат своята задача по отношение на оценката на даден труд за изчерпана, ако са отбелязали за него, че е епохален и т. н. — в същото писмо самата критика изчерпва значението на цялото естествознание и на промишлеността само с деклариране на своето уважение към тях. Уговорката, с която критическата критика придружава своята декларация за уважение към естествознанието, напомня първите мълнии на блаженопочившия рицар Круг  против натурфилософията:

„Природата не е единствената действителност, защото ние я ядем и пием в отделните ѝ продукти.“

Критическата критика знае за отделните продукти на природата само, че „ние ги ядем и пием“. Най-голямо уважение към естествознанието на критическата критика!

Критиката напълно последователно противопоставя на неудобното, натрапчиво изискване да се заеме с изучаване на „природата“ и „промишлеността“ следното неоспоримо остроумно реторично възклицание:

„Или“(!) „Вие мислите, че познанието на историческата действителност е вече завършено? Или“(!) „Ви е известен макар и един исторически период, който да е действително вече познат?“

Или критическата критика смята, че е стигнала макар и само до началото на познанието на историческата действителност, щом е изключила от историческото движение теоретическото и практическото отношение на човека към природата — естествознанието и промишлеността? Или тя мисли, че действително е познала някой исторически период, без да е познала например промишлеността на този период, непосредствения начин на производство на самия живот? Наистина спиритуалистическата, геологическата критическа критика е запозната (запозната поне в своето въображение) само с политическите, литературните и теологическите произшествия в историята. Тъй както тя отделя мисленето от сетивата, душата от тялото, самата себе си от света, така тя откъсва историята от естествознанието и промишлеността и вижда източника на историята не в грубо материалното производство на земята, а в мъглявите облачни образувания на небето.

Представителят на „закоравялата“ и „безсърдечна“ маса, с неговите уместни упреци и съвети, бива изпъден от критиката като масов материалист. Не по-добре постъпва тя и с един друг, по-малко злостен, по-малко масов кореспондент, който наистина възлага надежди на критическата критика, но не намира, че тя ги оправдава. Представителят на „незадоволената“ маса пише:

„Все пак аз трябва да призная, че първият брой на Вашия вестник, още съвсем не ме задоволи. Ние очаквахме нещо друго.“

Критическият патриарх самолично отговаря:

„Че вестникът не ще оправдае очакванията, аз знаех предварително, защото много лесно можех да си представя тези очаквания. Хората са толкова отпаднали, че искат да получат изведнъж всичко. Всичко? Не! По възможност всичко и същевременно нищо. Едно всичко, което да не изисква усилия, едно всичко, което да може да бъде възприето, без да се извърши процес на развитие — едно всичко, което да може да бъде вместено в една дума.“

В своя яд от прекомерните претенции на „масата“, която иска нещо или дори всичко от по принцип и по природа „нищо недаващата“ критика, критическият патриарх разказва по старчески маниер следния анекдот: неотдавна един берлински познат горчиво се оплаквал от многословността и излишната обстойност на неговите произведения (както е известно, от най-нищожна мнима мисъл г. Бруно прави обемист труд); г. Бауер го утешил с обещанието — за по-лесно усвояване да му изпрати потребното за отпечатването на книгата печатарско мастило във форма на малка топчица. Патриархът си обяснява обширността на своите „трудове“ с лошото разпределение на печатарското мастило, тъй както той обяснява пустотата на своя „Literatur-Zeitung“ с пустотата на „нечестивата маса“, която, за да се напълни, би искала да погълне изведнъж всичко и нищо.

Макар че ние съвсем не отричаме важността на приведените по-горе съобщения, все пак трудно е да се види световноисторическа противоположност в това, че един масов познат на критическата критика намира критиката за празна, а тя, напротив, го обвинява в безкритичност; че друг познат счита, че „Literatur-Zeitung“ не е оправдал неговите очаквания и че, най-сетне, трети познат и домашен приятел намира трудовете на критиката за прекалено обширни. При все това познатият №2, изпълнен с очаквания, и домашният приятел №3, който поне желае да се запознае с тайните на критическата критика, образуват прехода към по-съдържателно и по-напрегнато отношение между критиката и „безкритичната маса“. Колкото жестока е критиката по отношение на масата със „закоравяло сърце“ и с „обикновен човешки разсъдък“, толкова снизходителна е тя по отношение на масата, която моли жално да бъде избавена от противопоставянето. Масата, която се приближава към критиката с разбито сърце, с чувство на покаяние и смирен дух, като награда за своя честен стремеж ще бъде удостоена от нея с някоя и друга претеглена, пророческа, солидна дума.

Карл Маркс

b) „Мекосърдечната“ и „жадуваща спасение“ маса

Представителят на сантименталната, сърдечна, жадуваща спасение маса, въртейки опашка, моли за доброжелателна дума на критическата критика, моли със сърдечни излияния и поклони, обръщайки очи към небето.

„Защо“ — пита той — „Ви пиша това, защо се оправдавам пред Вас? Защото Ви уважавам и поради това искам да спечеля Вашето уважение; защото Ви дължа най-голяма благодарност за Вашето съдействие за моето развитие и поради това Ви обичам. Вие ме порицахте и моето сърце ме подтиква да се оправдая пред Вас... Аз съм далеч от това, да желая да Ви се натрапвам; но съдейки по собствения си опит, аз мислех, че на Вас също ще Ви бъде приятно да видите доказателство на симпатия от страна на човек, който Ви е още недостатъчно познат. Ни най-малко не претендирам да отговорите на това писмо. Не искам нито да Ви отнемам времето, което Вие можете да употребите по-добре, нито да Ви обременявам, нито да се излагам на неприятността да видя несбъднато нещо, на което съм се надявал. Можете да изтълкувате моето обръщение към Вас като сантименталност, натрапчивост или тщеславие“(!) „или както искате, можете да ми отговорите или не — аз не мога да устоя на влечението да изпратя това писмо и желая само Вие да се убедите в доброжелателността, която го е продиктувала“(!).

Както божието милосърдие се е изливало от памтивека над нищите духом, така и тоя път масовият, но смирен кореспондент, който моли със сълзи на очи за критическото милосърдие, вижда своите желания изпълнени. Критическата критика му отговаря доброжелателно. Нещо повече. Тя му дава най-дълбоките разяснения за предметите на неговата любознателност.

„Преди две години“ — поучава критическата критика — „бе навременно да се напомни за френското Просвещение от XVIII век, за да може във водещото се тогава сражение да бъдат пуснати в действие на един участък също и тези леки отряди. Сега положението е съвсем друго. Истините се променят сега извънредно бързо. Онова, което тогава беше уместно, е сега грешка.“

Ясно е, че и тогава беше само „грешка“, но „уместна“ грешка, това, че самата абсолютна критика височайше благоволи да нарече тези леки отряди „наши светци“, наши „пророци“, „патриарси“ и т. н. (виж „Anekdota“, II, стр. 89)[73]. Кой ще нарича леки отряди отряди от „патриарси“? „Уместна“ грешка беше да се говори с ентусиазъм за самоотвержеността, нравствената енергия и въодушевлението, с които тези леки отряди „през целия си живот мислиха и работиха за истината и я изучаваха“. „Грешка“ бе, когато в предговора към „Разкрито християнство“ критиката заяви, че тези „леки“ отряди „изглеждаха непобедими“, че „всеки сведущ човек  би гарантирал отнапред, че те ще преобърнат света“, и че „изглеждаше несъмнено, че те действително ще успеят да придадат на света нова форма“. Ще успеят кои? Тези леки отряди?

По-нататък критическата критика поучава любознателния представител на „сърдечната маса“:

„Макар французите и да си спечелиха нова историческа заслуга със своите опити да създадат социална теория, сега те все пак са се изчерпали; тяхната нова теория не беше още чиста, техните социални фантазии, тяхната мирна демокрация далеч още не са свободни от предпоставките на стария порядък.“

Критиката има тук предвид, ако изобщо има нещо предвид, фуриеризма, и по-специално — фуриеризма на вестник „Démocratie pacifique“[74]. А последният е много далеч от това, да бъде „социална теория“ на французите. Французите имат социални теории, а не една социална теория. Разводненият фуриеризъм, проповядван в „Démocratie pacifique“, не е нищо друго освен социалното учение на част от филантропичната буржоазия. Народът е настроен комунистически и при това е разцепен на множество различни фракции. Истинското движение, което включва преработката на тези различни социални отсенки, не само не се е изчерпало, но тепърва истински започва. Обаче то ще завърши не в чистата, т. е. абстрактната, теория, както би искала критическата критика, а в твърде практическа практика, която по никой начин няма да се безпокои за категорическите категории на критиката.

„Никоя нация“ — бръщолеви по-нататък критиката — „не е достигнала досега каквито и да било предимства пред друга...“ „Ако една нация достигне някога духовен превес над другите, това ще е само такава нация, която е в състояние да критикува себе си и другите и да познае причините на всеобщия упадък.“

Всяка нация е имала досега едни или други предимства пред друга. Но ако критическото пророчество е вярно, тогава никоя нация никога няма да има предимства пред друга, тъй като всички цивилизовани народи в Европа — англичани, германци, французи — „критикуват“  сега „себе си и другите“ и „са в състояние да познаят причините на всеобщия упадък“. Най-сетне, твърдението, че „критикуването“ дава „познание“, че духовната дейност дава духовен превес, е всъщност безсмислена тавтология: и критиката, която с безгранично самомнение поставя себе си над нациите, като очаква те, коленичейки пред нозете ѝ, да я молят за просветление на тяхното съзнание, тъкмо с този свой карикатурен християнско-германски идеализъм показва, че тя още до уши е затънала в калта на германския национализъм.

У французите и англичаните критиката не е някаква абстрактна, неземна личност, намираща се вън от човечеството; тя е действителната човешка дейност на индивиди, които са активни членове на обществото, които като хора страдат, чувстват, мислят и действат. Поради това тяхната критика същевременно е проникната от практиката, техният комунизъм е такъв социализъм, в който те сочат практически, осезателни мероприятия, в който намират израз не само тяхното мислене, но още повече и тяхната практическа дейност; поради това тяхната критика е живата, действителната критика на съществуващото общество, познанието на причините на „упадъка“.

След разясненията, дадени на любознателния член на масата, критическата критика с право може да каже за своя „Literatur- Zeitung“:

„Тук се упражнява чистата, нагледна, обхващаща предмета, нищо не прибавяща от себе си критика.“

Тук „не дават нищо самостоятелно“, тук изобщо нищо не дават освен нищо не даващата критика, т. е. такава критика, която в своя завършек стига до най-крайната безкритичност. Критиката печата подчертани места и достига своя разцвет в правените от нея цитати. Волфганг Менцел и Бруко Бауер братски си подават ръце и критическата критика се оказва стояща па мястото, където в първите години на нашето столетие се намираше философията на тъждеството, когато Шелинг протестираше против масовото предположение, че той се стреми да даде нещо — каквото и да било, освен чистата, напълно философската философия.

Фридрих Енгелс

c) Изливането на благодат върху масата

Мекосърдечният кореспондент, когото критиката току-що поучаваше пред очите ни, се намираше в душевна връзка с критиката. Напрегнатостта на отношенията между масата и критиката се проявява у него само в идилична форма. Двете страни на световноисторическата противоположност се държаха една спрямо друга доброжелателно и вежливо, поради това екзотерично.

В своето опасно за здравето, покъртително въздействие върху масата критическата критика се явява за пръв път у един кореспондент, който с единия си крак вече стои на почвата на критиката, а с другия все още в земния свят. Той е представител на „масата“ в нейната вътрешна борба с критиката.

В някои моменти на него му се струва, че „г. Бруно и неговите приятели не разбират човечеството“, че те „всъщност са заслепени“. Но той веднага се поправя:

„На мене, разбира се, ми е ясно като ден, че Вие сте прав и че Вашите мисли са истинни. Но, простете, и народът също не е неправ... Ах, да! Народът е прав... Че Вие сте прав — не мога да оспорвам... Аз действително не зная как ще свърши всичко това. Вие ще кажете... е, тогава остани си в къщи ... Ах, не мога повече... Ах... в края на краищата човек може просто да се побърка... Надявам се, че Вие ще се отнесете доброжелателно... Повярвайте ми, от придобитото познание понякога тъй оглупяваш, сякаш в главата ти се върти мелнично колело.“

Друг кореспондент също пише, че „понякога губи разбирането“. Вие виждате, над цитирания по-горе масов кореспондент е готова вече да се излее критическата благодат. Клетият! Грешната маса го тегли от една страна, критическата критика — от друга. Не придобитото познание хвърля наставлявания във вярата ученик на критическата критика в това състояние на затъпяване, а въпросът на вярата и съвестта: критически Христос или народ, бог или свят, Бруно Бауер и приятелите му или нечестивата маса! Но както изливането на божията благодат се предшества от крайната разкъсаност на душата на грешника, така и едно смазващо затъпяване е предвестник на критическата благодат. Когато тази последната се излива, най-сетне, избраникът губи наистина не глупостта си, но затова пък съзнанието за своята глупост.

Карл Маркс

3) БЕЗКРИТИЧНО-КРИТИЧЕСКАТА МАСА, ИЛИ „КРИТИКАТА“ И „БЕРЛИНСКИЯТ КРЪЖОК“

Критическата критика не успя да се представи за съществената противоположност и поради това същевременно за съществения предмет на масовото човечество. Освен с представителите на закоравялата маса, които сочат на критическата критика нейната безпредметност и в най-учтива форма ѝ дават да разбере, че тя още не е преминала процеса на духовното „меняване на перата“ и че трябва преди всичко да придобие солидни познания — ние се запознахме още с двама кореспонденти. Що се отнася до мекосърдечния кореспондент, то, първо, той не е противоположност на критиката и, второ, истинската причина на неговия стремеж да се сближи с критиката е от чисто лично естество: както се вижда от по-нататъшните редове на неговото писмо, той иска всъщност само да примири своето дълбоко уважение към г. Арнолд Руге със своето дълбоко уважение към г. Бруно Бауер. Този опит за примиряване прави чест на доброто му сърце. Но той съвсем не представлява масов интерес. Най-сетне, последният от кореспондентите, които излизаха пред нас, не беше вече действителен член на масата, а беше наставляван във вярата ученик на критическата критика.

Изобщо масата е неопределен предмет, поради което тя не може нито да изпълнява някакво определено действие, нито да влиза в някакво определено отношение. Масата, която е предметът на критическата критика, няма нищо общо с действителните маси, които от своя страна образуват помежду си твърде масови противоположности. Онази маса, с която има работа критическата критика, е „създадена“ от самата нея, както ако един естествоизпитател вместо да говори за определени класи растения и животни, противопостави на самия себе си „класата изобщо“.

Ето защо освен тази абстрактна маса, този продукт на собственото въображение на критиката, критическата критика се нуждае още от някаква определена, емпирически указуема, а не само предполагаема маса, за да има пред себе си действително масова противоположност. Тази маса трябва да вижда в критическата критика в едно и също време своята същност и унищожението на своята същност. Тя трябва да се стреми да бъде не-маса, т. е. критическа критика, без да може да осъществи тоя стремеж. Такава критически безкритична маса е споменатият по-горе „берлински кръжок“. До един берлински кръжок се свежда масата на човечеството, която е сериозно заета с критическата критика.

„Берлинският кръжок“ („същественият предмет“ на критическата критика, с който тя всякога е заета в своите мисли и който според нея всякога е зает с нея) се състои, доколкото ни е известно, от няколко ci-devant*40 младохегелианци, у които критическата критика, според собственото ѝ твърдение, вдъхва отчасти horror vacui*41, отчасти чувство на нищожност. Ние няма да изследваме фактическото положение, ние се осланяме на изказванията на критиката.

Кореспонденцията е предназначена главно за това, да изложи подробно на публиката това световноисторическо отношение на критиката към „берлинския кръжок“, да разкрие дълбокото значение на това отношение, да докаже необходимата жестокост на критиката спрямо тази „маса“ и, най-сетне, да създаде привидността, че целият свят следи със затаен дъх тоя антагонизъм, изказвайки се ту за линията на поведение на критиката, ту против нея. Така например абсолютната критика пише на един кореспондент, застанал на страната на „берлинския кръжок“:

„Слушала съм подобни неща вече толкова често, че съм решила да не обръщам вече на това никакво внимание.“

Светът не подозира колко често му се е случвало да има работа с подобни критически неща.

Но да чуем какво съобщава за берлинския кръжок един от членовете на критическата маса:

„Ако има човек, който да признава бауеровци“ (светото семейство всякога трябва да бъде признавано pêle-mêle*42) — започва той*43 своя отговор, — „това съм аз. Но „Literatur-Zeitung“! Справедливостта преди всичко!“ — За мене беше интересно да узная какво мисли за Вас един от тези радикали, от тези умници от 42 година…“

След това кореспондентът съобщава, че нещастникът намирал в „Literatur-Zeitung“ всевъзможни недостатъци.

Той наричал новелата на г. Едгар „Тримата добряци“ необработена и утрирана. Той не разбрал, че цензурата е повече вътрешна, отколкото външна борба, отколкото борба на човек с човек. Тези хора не си дават труд да надникнат в своя вътрешен свят и на мястото на неприемливата за цензурата фраза да поставят тънко измайсторената, всестранно разработената критическа мисъл. Той намерил статията на г. Едгар върху Беро за незадълбочена. Критическият кореспондент я счита за задълбочена. Наистина той сам признава: „Аз не съм запознат с книгата на Беро.“ Обаче той е уверен, че г. Едгар успял и т. н., а вярата, както е известно, прави човека блажен. „Изобщо“ — продължава критическият вярващ — „той“ (човекът от берлинския кръжок) „е твърде недоволен от произведенията на Едгар“. Той намира също, че и „Прудон е разглеждан без достатъчна задълбоченост“. Тук кореспондентът издава на г. Едгар свидетелство:

„Аз наистина“(!?) „съм запознат с Прудон; аз зная. че в своето изложение Едгар е взел от Прудон и нагледно е съпоставил характерните пунктове“.

Според кореспондента единствената причина, поради която дадената от г. Едгар превъзходна критика на Прудон не се харесва на тези господа, може да се състои в това, че г. Едгар не бълва огън и жупел против собствеността. Нещо повече — помислете си само! — противникът счита, че статията на г. Едгар за „Работническия съюз“ няма никакво значение. Кореспондентът утешава г. Едгар:

„Разбира се, в тази статия не се дава нищо самостоятелно, а тези господа действително са се върнали към гледището на Групе, на което те наистина винаги са стояли. Критиката, мислят те, трябва да дава, да дава и да дава!“

Като че ли критиката не ни е дала съвсем нови лингвистически, исторически, философски, политико-икономически и юридически открития! И тя е толкова скромна, че си казва, че не дава нищо самостоятелно! Дори нашият критически кореспондент дава на досегашната механика нещо неизвестно досега, като заставя хора да се връщат към онова гледище, на което те винаги са стояли. Неловко е да се припомня гледището на Групе. В своята, общо казано, твърде жалка и незаслужаваща споменаване брошура Групе питаше г. Бруно какво критическо смята да даде той върху спекулативната логика. Г-н Бруно го отпрати към бъдещите поколения и —

„един глупак очаква отговор“[75].

Както бог наказал невярващия фараон с това, че го направил с кораво сърце и го счел за недостоен за просветление, така и кореспондентът уверява:

„Ето защо те са съвсем недостойни да виждат или разпознават съдържанието във Вашия „Literatur-Zeitung“.“

И вместо да посъветва своя приятел Едгар да придобие мисли и знания, той му дава следния съвет:

„Нека Едгар се снабди с чувал с фрази и в бъдеще, когато създава своите статии, да черпи от него със затворени очи, за да придобие стил, който да отговаря на вкуса на публиката.“

Освен уверенията за „известен бяс, неприязън, безсъдържателност, безсмисленост, блуждаене около предмета, който те не могат да постигнат, чувство за нищожност“ (всички тези епитети се отнасят, разбира се, до берлинския кръжок), той изсипва по адрес на светото семейство и следните похвали:

„Пронизващата предмета лекота на трактовката, майсторското боравене с категориите, добитата чрез научни занимания дълбочина на разбирането, накратко — господството над предметите. Той“ (човекът от берлинския кръжок) „си улеснява задачата, а Вие правите лесен самия предмет“. Или още: „Вие осъществявате в „Literatur-Zeitung“ чистата, нагледна, обхващаща предмета критика“.

И в заключение:

„Писах Ви за всичко това толкова подробно, защото зная, че съобщения за възгледите на моя приятел ще Ви доставят удоволствие. Оттук Вие можете да видите, че „Literatur-Zeitung“ постига своята цел.“

Неговата цел е да противопоставя себе си на берлинския кръжок. Ако ние току-що се запознахме с полемиката на берлинския кръжок против критическата критика и видяхме как се разправиха с него заради тази полемика, сега ще видим двояко изображение на неговия стремеж за омилостивяване на критическата критика.

Един кореспондент пише:

„Когато в началото на тази година бях в Берлин, чух там от познати, че Вие отблъсквате всички и държите всички на разстояние от себе си, че сте се уединили напълно и умишлено избягвате всякакво сближение, всякакво общуване. Аз, разбира се, не зная на коя страна е вината.“

Абсолютната критика отговаря:

„Критиката не образува партия, тя не се стреми да има своя отделна партия, тя е уединена — уединена е тогава, когато се задълбочава в своя“(!) „предмет, уединена е и тогава, когато противопоставя себе си на тоя предмет. Тя отделя себе си от всичко.“

Както критическата критика мисли да се издигне над всички догматични противоположности, поставяйки на мястото на действителните противоположности въображаемата противоположност между себе си и света, между светия дух и нечестивата маса, така тя си въобразява, че се е издигнала над партиите, когато пада под партийното гледище, противопоставяйки себе си като партия на цялото останало човечество и съсредоточавайки целия интерес върху личностите на г. Бруно и компания. Цялото наше изложение доказва истинността на критическото признание, че критиката седи тържествено в уединеността на абстракцията, че дори когато привидно се занимава с някакъв предмет, тя всъщност не излиза от състоянието на безпредметна уединеност и не влиза в истински обществено отношение към един или друг действителен предмет, тъй като нейният предмет е само предметът на нейното въображение, само въображаем предмет. Също тъй правилно тя определя характера на своята абстракция като абсолютна абстракция в смисъл че „тя отделя себе си от всичко“; именно това нищо, отделено от всичко, от всякакво мислене, съзерцание и т. н., е абсолютната безсмислица. Впрочем тази уединеност, постигана чрез отделянето, чрез абстрахирането от всичко, е също тъй малко свободна от предмета, от който тя абстрахира, колкото малко Ориген е бил свободен от своя детороден член, който той отделил от себе си.

Друг кореспондент започва с това, че представя един от представителите на „берлинския кръжок“, когото той бил виждал и с когото разговарял, като „унил“, „потиснат“, „неспособен вече да отвори уста“ (докато преди всякога „имаше готова дързост в запас“) и „малодушен“. Този член на „берлинския кръжок“ разказва на кореспондента, който от своя страна докладва на критиката:

„Той не може да разбере как хора като Вас двамата, които изобщо винаги сте се отнасяли благосклонно към принципа на хуманизма, могат да се държат толкова затворено, толкова недружелюбно, дори високомерно.“ Той не знае „защо има хора, които, както изглежда, умишлено предизвикват разцепление. Та ние всички стоим на едно и също гледище, ние всички се покланяме на крайността, на критиката; всички сме еднакво способни, ако не да създадем крайна идея, то поне да я разберем и да я приложим.“ „За ръководен принцип на това разцепление той счита не нещо друго, а егоизма и високомерието.“

По-нататък кореспондентът се старае да каже добра дума в полза на своите приятели:

„Нима поне някои от нашите приятели не са схванали критиката или може би добрата воля на критиката... ut desint vires, tarnen est laudanda voluntas*44.“

Критиката отговаря със следните антитези между себе си и берлинския кръжок:

„Има различни гледища върху критиката.“ Тези господа „мислеха, че критиката им е в джоба“, а критиката „познава и действително прилага мощта на критиката“, т. е. тя не я държи в джоба. За първите критиката е само форма, а за нея — „най-съдържателното, по-точно единствено съдържателното“. Подобно на абсолютното мислене критическата критика счита себе си за цялата реалност. Затова тя не вижда вън от себе си никакво съдържание, затова тя не е критика на действителните предмети, които се намират вън от критическия субект; тя самата създава предмета, тя е абсолютният субект-обект. По-нататък: „Първият вид критика се поставя чрез фрази над всичко, над всякакво изучаване на нещата, вторият вид критика се отделя чрез фрази от всичко.“  Първата „е умна, без да знае нищо“, втората — „всякога се учи“. Втората наистина е глупава и се учи par ça, par là*45, но само привидно, само за да представя повърхностно заученото за самолично открита мъдрост, използвайки го като „лозунг“ против същата маса, от която критиката се е учила, и превръщайки го в критическо-критическа безсмислица.

За първата думи като „крайност“, „да се върви по-нататък“, „недостатъчно далеч да се отиде“ имат голямо значение и представляват най-високотачените категории. Втората изследва гледищата и не прилага към тях мерките на гореспоменатите абстрактни категории.

Възклицанията на критиката №2, че сега не може да става дума за политика, че с философията е свършено, нейната готовност да се справи със социалните системи и движения посредством думи като „фантастичен“, „утопичен“ и т. н. — нима всичко това не е само критическо-поправено издание на гореспоменатите категории „да се върви по-нататък“, „недостатъчно далеч да се отиде“ и т. н.? А нейните „мерки“, като например: „история“, „критика“, „обобщение на предметите“, „старо и ново“, „критика и маса“, „изследване на гледищата“, накъсо, всички нейни лозунги — нима това не са мерки с характер на категории, и то на абстрактни категории!?

„Първата е теологична, злостна, завистлива, дребнава, високомерна; втората е противоположност на всичко това.“

След като изсипва по тоя начин на един дъх цяла дузина похвали по собствен адрес и си приписва всичко, което не достига на берлинския кръжок, както бог е всичко, което човекът не е, критиката си издава такова свидетелство:

„Тя достигна една яснота, жажда за познание и спокойствие, при които става неуязвима и непреодолима.“

Затова против такъв противник като берлинския кръжок не ѝ е нужно „никакво друго оръжие освен олимпийски смях“. И критиката със свойствената ѝ задълбоченост обяснява тоя смях, определяйки какво е той и какво не е. „Този смях не е високомерие“. Пази боже! Това е отрицанието на отрицанието. Това е „само процесът, който критикът в добро настроение и с душевно спокойствие трябва да прилага против стоящото под него гледище, което си въобразява, че му е равно“ (какво самомнение!). И така, когато критикът се смее, той прилага процес! И в своето „душевно спокойствие“ той прилага процеса на смеха не против лица, а против гледище! Дори смехът е категория, която той прилага и дори трябвада прилага!

Извънсветовната критика не е проява на дейност, присъща на действителния, т. е. на живеещия в съвременното общество човешки субект, който участва в страданията и радостите на това общество. Действителният индивид е само акциденция, земен съсъд на критическата критика, в който последната се проявява като вечна субстанция. Не критиката, осъществявана от човешкия индивид, а нечовешкият индивид на критиката е субект. Не критиката е проява на човека, а човекът е отчуждение на критиката — затова критикът живее съвсем извън обществото.

„Може ли критикът да живее в онова общество, което той критикува?“

Би трябвало да се запита обратно: не трябва ли той да живее в това общество, не трябва ли той самият да бъде проявление на живота на това общество? Защо критикът продава своите духовни продукти, щом чрез тази продажба той превръща най-лошия закон на днешното общество в свой собствен закон?

„Критикът не трябва даже да се опитва лично да се смесва с обществото.“

Затова той си създава свето семейство, тъй както самотният бог се стреми в светото семейство да премахне своята скучна откъснатост от всякакво общество. Ако критикът желае да се освободи от лошото общество, нека преди всичко се освободи от своето собствено общество.

„Така критикът се лишава от всички радости на обществото, но и неговите страдания му остават чужди. Той не знае нито приятелство“ (с изключение на критическите приятели), „нито любов“ (с изключение на любовта към себе си); „но затова пък клеветата безсилно отскача от него; нищо не може да го оскърби; не го засяга нито омраза, нито завист; раздразнение и злоба са непознати нему афекти“.

Накратко, критикът е свободен от всички човешки страсти, той е божествена особа, той може да пее за себе си песента на монахинята:

„За любов и не помислям,
Не помислям аз за мъж,
Аз помислям сал за бога;
Той е сал за мен опора.“[76]

Критиката не може да изкаже нито едно положение, без да си противоречи. Така, в заключение тя ни казва:

„Филистерството, което замерва критика с камъни“ (съгласно библейска аналогия критикът трябва да бъде пребит с камъни), „което не желае да го разбере и му приписва нечисти мотиви“ (на чистата критика да се приписват нечисти мотиви!), „за да го направи равен на себе си“ (порицаното по-горе самомнение за равенство!) — „това филистерство не се осмива от критика, защото е недостойно за това; критикът само разкрива истинската му природа и спокойно го поставя на мястото, което съответства на незначителното му значение.“

По-горе видяхме, че критикът трябваше да прилага процеса на осмиването против „стоящото под него гледище, което си въобразява, че му е равно“. Неяснотата на представите на критическата критика за нейната тактика по отношение на безбожната „маса“ почти свидетелства за една вътрешна раздразненост, за една жлъчност, на която „афектите“ далеч не са „непознати“.

Но не може да не се признае, че след цялата си херкулесова борба, в която критиката преследваше една-единствена цел — да отдели себе си от некритическата „нечестива маса“ и изобщо от „всичко“ — тя, най-сетне, щастливо се добра до своето уединено, божествено, самозадоволяващо се, абсолютно съществуване. Ако в първото изражение на тази нейна „нова фаза“ старият свят на греховните афекти изглежда има още известна власт над критиката, то сега ние ще я видим да намира в „художествен образ“ своето естетическо успокоение и просветление, и да изкупва своите грехове, за да може накрай като втори, тържествуващ Христос да извърши критическия страшен съд и след като победи дракона, да се възнесе спокойно на небето.

Карл Маркс


БЕЛЕЖКИ

*38 – за по-голяма слава на бога. Ред.

*39 - чистата дейност. Ред.

*40 - бивши. Ред.

*41 - страх от празнота. Ред.

*42 - безразборно, разбъркано. Ред.

*43 - събеседникът на кореспондента, който изразява възгледите на берлинския кръжок. Ред.

*44 - макар да липсват сили, все пак желанието заслужава похвала. Ред.

*45 - тук-там. Ред.

[70] Из едноактната комедия на френския писател Ж. Ф. Мармонтел „Люсил“, сцена четвърта.

[71] Разказът на Е. Бауер „Да живеят твърдите принципи!“ е напечатан в книгата А. Weill und Е. Bauer. „Berliner Novellen“, Berlin, 1843 (А. Вейл и Е. Бауер. „Берлински новели“. Берлин, 1843).

[72] „Берлински кръжок“ („Berliner Couleur“) кореспондентът на „Allgemeine Literatur- Zeitung“ нарича берлинските младохегелианци, които не принадлежаха към групата на Б. Бауер и по дребни, частни въпроси критикуваха „Allgemeine-Literatur- Zeitung“; между тях беше Макс Щирнер.

[73] Маркс има предвид статията на Б. Бауер „Страданията и радостите на геологическото съзнание“ във втория том на сборника „Anekdota zur neuesten deutschen Philosophie und Publicistik“.

[74] „La Démocratie pacifique“ („Мирната демокрация“) - ежедневник на фуриеристите, който излизаше в Париж през 1843-1851 г. под редакцията на В. Консидеран.

[75] Хайне. „Северно море“ (цикъл втори, стихотворението „Въпроси“).

[76] Из немската народна песен „Монахиня“