Карл Маркс
Увод „Към критиката на политическата икономия“[56]
1857
Източник: К. Маркс, Към критиката на политическата икономия, 1983. Партиздат, София 📖 PDF
Превод: Кирил Тотев
Сканиране, препис и корекция: Славчо Г. Иванов
Дигитализация: Даниела Пенкова
I. Производство, потребление, разпределение, размяна (обръщение)[57]
1. ПРОИЗВОДСТВО
а) Настоящето изследване има за предмет преди всичко материалното производство.
Произвеждащите в обществото индивиди - следователно обществено определеното производство на индивидите - са, естествено, изходният пункт. Отделният и обособен ловец и рибар, с които започват Смит и Рикардо[58], спадат към лишените от фантазия измислици на XVIII век - робинзониади, които в никакъв случай не изразяват само реакция срещу прекалената изтънченост и връщане към криворазбран природен начин на живот, както си въобразяват някои историци на културата. Също тъй малко почива върху подобен натурализъм и contrat social на Русо[59], който чрез договор установява отношения и връзки между независимите по природа субекти. Това е привидността, и то само естетическата привидност на малките и големи робинзониади. По-скоро това е предугаждане на „буржоазното общество“, което се подготвяло от XVI век, а през XVII век правело гигантски крачки към своята зрелост. В това общество на свободната конкуренция отделният човек се явява освободен от природните връзки и т.н., които в по-раншни исторически епохи правели от него принадлежност към определен, ограничен човешки конгломерат. Пророците от XVIII век, върху плещите на които още изцяло стоят Смит и Рикардо, си представят този човек на XVIII век - продукт, от една страна, на разпадането на феодалните обществени форми, а, от друга страна, на развилите се от XVI век насам нови производителни сили - като идеал, чието съществуване е в миналото. Не като исторически резултат, а като изходен пункт на историята, като природосъобразен индивид, отговарящ на тяхната представа за човешката природа, не като възникващ исторически, а като даден от природата. Това заблуждение е било досега присъщо на всяка нова епоха. Стюарт, който в известно отношение в противоположност на XVIII век и като аристократ стои повече на историческа почва, е избягнал тази ограниченост.
Колкото по-назад се връщаме в историята, толкова повече индивидът, а следователно и произвеждащият индивид, се явява като несамостоятелен, принадлежащ към по-голямо цяло: отначало, още по съвсем естествен начин, към семейството и към разширеното в род семейство; по-късно, към произлязлата от противоположността и претопяването на родовете общинна формация в нейните различни форми. Едва в XVIII век, в „буржоазното общество“, различните форми на обществената взаимовръзка се противопоставят на отделния индивид само като средство за постигането на неговите частни цели, като външна необходимост. Ала епохата, която създава това становище - становището на обособения индивид, - е тъкмо епохата на най-развитите досега обществени (от това становище всеобщи) отношения. Човекът е в най-буквалния смисъл на думата ζῶον πολιτικόν[60], не само обществено животно, а животно, което само в обществото може да се обособява. Производството на обособения индивид вън от обществото - рядкост, която може да се случи с някой случайно попаднал в дива местност цивилизован човек, който вече динамично притежава в себе си обществените сили - е също такава безсмислица, както и развитието на езика без съвместно живеещи и разговарящи помежду си индивиди. На това няма защо повече да се спираме. Съвсем не би имало нужда да се засяга този пункт, ако тази глупост, която е имала смисъл и разум у хората на XVIII век, не беше отново, сериозно внесена в най-новата политическа икономия от Бастиа, Кери*1, Прудон[61] и т.н. Между другото, за Прудон е естествено приятно да обяснява историко-философски произхода на едно икономическо отношение - чието историческо възникване не познава, - като митологизира, че на Адам или Прометей идеята хрумнала съвсем готова, че след това била въведена и т.н. Няма нищо по-скучно и по-сухо от фантазиращата locus communis*2.
И така, когато става дума за производство, винаги се говори за производство на определено стъпало на общественото развитие - за производство на обществени индивиди. Ето защо би могло да изглежда, че за да говорим изобщо за производство, трябва или да проследим историческия процес на развитие в неговите различни фази, или отначало да заявим, че имаме работа с определена историческа епоха, например, със съвременното буржоазно производство, което фактически е нашата същинска тема. Обаче всички епохи на производството имат известни общи признаци, общи определения. Производството изобщо е абстракция, но разумна абстракция, доколкото тя действително изтъква, фиксира общото и затова ни спестява повтарянето. Впрочем самото това всеобщо или това отделно чрез сравняване общо само е многократно разчленено, разпръсващо се в различни определения. Част от него принадлежи на всички епохи; друга е обща само за няколко. [Някои] определения ще бъдат общи както за най-съвременната, така и за най-старата епоха. Без тях всяко производство ще бъде немислимо; обаче щом най-развитите езици имат общи закони и определения с най-неразвитите, тъкмо онова, което представлява тяхното развитие, трябва да е разликата от това всеобщо и общо, тъкмо определенията, които важат за производството изобщо, трябва да бъдат отделени, та покрай единството - което вече произтича от това, че субектът, човечеството, и обектът, природата, са едни и същи - да не бъде забравено същественото различие. В това забравяне се крие например цялата мъдрост на съвременните икономисти и които доказват вечността и хармонията на съществуващите социални отношения. Например никакво производство не е възможно без оръдие на производство, макар и това оръдие да е само ръката. Никакво производство не е възможно без минал, натрупан труд, макар и този труд да е само онази сръчност, която е събрана и концентрирана в ръката на дивака чрез многобройни упражнения. Между другото капиталът е също оръдие за производство, също минал, обективиран труд. Следователно капиталът е всеобщо, вечно природно отношение; т.е ако изоставя тъкмо специфичното, което тепърва превръща „оръдието на производство“, „натрупания труд“ в капитал. Ето защо цялата история на производствените отношения се явява например у Кери като фалшификация по злонамерено нареждане на правителствата.
Щом няма производство изобщо, няма и всеобщо производство. Производството е винаги отделен отрасъл от производството - например земеделие, скотовъдство, манифактура и т.н. - или е съвкупност. Обаче политическата икономия не е технология. Отношението на общите определения на производството на дадено обществено стъпало спрямо отделните форми на производство ще бъде разгледано на друго място (по-късно).
Най-сетне производството не и само отделно производство. Напротив, то винаги е е само известен обществен организъм, обществен субект, който действа сред по-голяма или по-малка съвкупност от отрасли на производството. Тук също така още не е мястото и на отношението, което научното изложение има към реалното движение. Производство изобщо. Отделни отрасли на производството. Съвкупност на производството.
Мода в политическата икономия е да се започва с обща част - и това е тъкмо онази част, която фигурира под заглавието „Производство“ (вж. например Дж. Ст. Мил[62]) и в която се разглеждат общите условия на всяко производство.
Тази обща част се състои или казват, че би трябвало да се състои:
1) От условията, без които производството е невъзможно, т.е. фактически да не се даде нищо освен съществените моменти на всяко производство. Обаче това фактически се свежда, както ще видим, до няколко твърде прости определения, които биват размазани в плоски тавтологии.
2) От условията, които повече или по-малко стимулират производството, като например прогресиращото и стагнационното състояние на обществото у Адам Смит[63]. За да бъде издигнато това, което у него има стойност като a perçu*3, до научно значение, би било необходимо да се изследват периодите на степените на производителността в развитието на отделните народи - изследване, което лежи вън от същинските граници на темата, а доколкото влиза в нея, мястото му е при разглеждане на конкуренцията, натрупването и т.н. В общата си формулировка отговорът се свежда до общото положение, че един промишлен народ достига върха на своето производство в моменти, когато той изобщо се намира в най-висока точка на своето историческо развитие. Действително. Високо равнище на промишленото равнище на един народ наблюдаваме, докато за него главното още не е печалбата, а добиването. В такъв смисъл янките стоят над англичаните. Или пък обстоятелството, че са известни расови особености, климати, природни условия, като достъп до морето, плодородност на почвата и пр., са по-благоприятни за производството, отколкото други. И това се свежда до тавтологията, че богатството се създава в такава степен по-лесно, в каквато по-висока степен субективно и обективно са налице неговите елементи.
Но не е това всичкото, за което действително става въпрос у икономистите в тази обща част. Напротив, производството - вж. например Мил[64] - трябва за разлика от разпределението и т.н. да бъде представено като обхванати от независими от историята вечни природни закони, по който случай съвсем незабелязано биват промъкнати буржоазни отношения като неизменими природни закони на обществото in abstracto*4. Това е повече или по-малко съзнателна цел на този начин на постъпване. Напротив, при разпределението хората хората си били позволявали наистина всякакъв произвол. Съвсем независимо от грубото разкъсване на производството и разпределението и от тяхното действително отношение по начало трябва да е ясно поне това, че колкото и различно по вид да е разпределението при различните стъпала на общественото развитие, трябва да е възможно, също както и при производството, да бъдат изтъкнати общи определения и всички исторически различия да бъдат смесени и заличени в общочовешки закони. Например робът, крепостният и наемният работник получават всички известно количество храна, което им дава възможност да съществуват като роб, крепостен или наемен работник. Завоевателят, който живее от налога, или чиновникът, който живее от данъка, или земевладелецът - от рентата, или монахът - от милостинята, или левитът - от десятъка - всички те получават известен дял от общественото производство, който се определя от по-други закони, отколкото делът на роба и т.н. Двете главни точки, които всички икономисти поставят под тази рубрика, са: 1) собственост, 2) осигуряването й чрез правосъдието, полицията и т.н.
На това трябва съвсем кратко да се отговори:
ad*51). Всяко производство е присвояване на природата от страна на индивида в рамките на определена форма на обществото и посредством нея. В този смисъл е тавтология да се казва, че собствеността (присвояването) е условие на производството. Смешно е обаче тук да се прави скок към определена форма на собствеността, например към частната собственост. (Нещо, което при това предпоставя като условие и една противоположна форма - липсата на собственост.) Напротив, историята посочва като по-първоначална форма общата собственост (например у индийците, славяните, древните келти и т.н.), форма, която във вид на общинна собственост играе значителна роля още дълго време. Тук още съвсем не се повдига въпросът, дали богатството се развива по-добре при тази или онази форма на собствеността. Но че не може и дума да става за производство, следователно и за общество, там, където не съществува никаква форма на собственост, е тавтология. Присвояване, което нищо не присвоява, е contradictio in subjecto*6.
ad2). Осигуряване на добитото и т.н. Ако тези тривиалности бъдат сведени до тяхното действително съдържание, те говорят повече, отколкото знаят техните проповедници. А именно, че всяка форма на производството създава свои собствени правни отношения, форма на управление и т.н. Грубостта и липсата на разбиране се състои именно в това, органично свързаното да се отнася случайно едно към друго в чисто разсъдъчна взаимна връзка. Буржоазните икономисти само си въобразяват, че със съвременната полиция може да се произвежда по-лесно, отколкото например при юмручното право. Те само забравят, че и юмручното право е право и че правото на по-силния, продължава да съществува под друга форма в тяхната „правова държава“.
Когато отговарящите на определено стъпало на производството обществени отношения тепърва възникват или когато те вече изчезват, настъпват естествено смущения в производството, макар и в различна степен и с различен ефект.
Да резюмираме: Има общи за всички стъпала на производството определения, които от мисълта биват фиксирани като общи; обаче така наречените общи условия на всяко производство не са нищо друго освен тези абстрактни моменти, чрез които не се разбира нито едно действително историческо стъпало на производството.
2. ОБЩОТО ОТНОШЕНИЕ НА ПРОИЗВОДСТВОТО КЪМ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО, РАЗМЯНАТА И ПОТРЕБЛЕНИЕТО
Преди да навлезем в по-нататъшния анализ на производството, необходимо е да имаме предвид различните рубрики, които икономистите поставят наред с него.
Повърхностната представа: В производството членовете на обществото присвояват (създават, преобразуват) природните продукти за човешките потребности; разпределението определя пропорцията, в която отделния индивид има дял в тези продукти; размяната му доставя отделните продукти, срещу които той иска да размени падналия му се при разпределението дял; най-после, в потреблението продуктите стават предмети на ползването, на индивидуалното присвояване. Производството създава предметите, отговарящи на потребностите; разпределението ги разпределя съгласно обществените закони; размяната преразпределя вече разпределеното съобразно с отделните потребности; най-после, в потреблението продуктът излиза от това обществено движение, става направо обект и служител на отделната потребност и я задоволява при употребата. По този начин производството се явява като изходна точка, потреблението - като крайна точка, разпределението и размяната - като среда, която от своя страна е двойна, тъй като разпределението се определя като момент, изхождащ от обществото, а размяната - като момент, изхождащ от индивидите. В производството се обективира личността, а в личността се субективира вещта; при разпределението обществото поема във формата на всеобщи, господстващи наредби посредничеството между производството и потреблението; при размяната това посредничество се извършва случайната определеност на индивида.
Разпределението определя пропорцията (количеството), в която продуктите се падат на индивида; размяната определя продукцията, от която индивидът иска да получи дела, определен му чрез разпределението.
По този начин производството, разпределението, размяната и потреблението образуват правилен силогизъм; производството - всеобщността, разпределението и размяната - специфичността, потреблението - единичността, в която се включва цялото. Това наистина е взаимовръзка, но повърхностна. Производството е определено от общи природни закони; разпределението - от обществена случайност, и затова то може да въздейства повече или по-малко поощрително върху производството; размяната се намира между двете като формално обществено движение, а заключителният акт на потреблението, който се схваща не само като крайна точка, но и като крайна цел, е всъщност извън политическата икономия, освен доколкото има обратно въздействие върху изходната точка и отново повежда целия процес.
Противниците на политико-икономистите - били те противници от или вън от тяхната област, - които ги упрекват във варварско разкъсване на нещо цялостно, стоят или на същата почва с тях, или по-ниско от тях. Няма нищо по-обикновено от упрека, че политико-икономистите гледали на производството твърде изключително като самоцел. Разпределението било също тъй важно. В основата на този упрек лежи именно представата на политико-икономистите, че разпределението съществува наред с производството като самостоятелна, независима сфера. Или - моментите не се схващали в тяхното единство. Като че ли това разкъсване не е проникнало от действителността в учебниците, а обратно - от учебниците в действителността, и като че ли тук се касае до диалектическо примиряване на понятията, а не до схващане на реални отношения!
а) Потребление и производство
Производството е непосредствено и потребление. Двойно потребление - субективно и обективно: индивидът, който при произвеждане развива своите способности, също така ги изразходва, потребява ги в акта на производството точно както естественото създаване на живот е потребление на жизнени сили. Второ: производството е потребление на средствата за производство, които се потребяват и изхабяват, а отчасти (както например при горивото) отново се разпадат на основните елементи. Същото е и с потреблението на суровини, които не запазват, а напротив - изгубват своя естествен облик и своите свойства. Ето защо самият акт на производството е във всички свои моменти едновременно и акт на потребление. Но политико-икономистите признават това. Производството като непосредствено тъждествено с потреблението, потреблението като непосредствено съвпадащо с производството те наричат производително потребление. Тази тъждественост на производството и потреблението се свежда до израза на Спиноза: „determinatio est negatio“[65].
Но това определение на производителното потребление се прави тъкмо само да се отдели тъждественото с производството потребление от същинското потребление, което се схваща по-скоро като унищожаваща противоположност на производството. И така, да разгледаме същинското потребление.
Потреблението е непосредствено и производство, тъй както в природата потреблението на химическите елементи и вещества е производство на растението. Че например при храненето - една форма на потребление - човек произвежда своето собствено тяло, е ясно. Обаче това важи и за всеки друг вид потребление, което по един или друг начин произвежда човека в някоя посока. Потребително производство. Обаче, казва политическата икономия, това тъждествено с потреблението производство е второ производство, което произтича от унищожаването на първия продукт. В първото производителят се овеществяваше, а във второто се олицетворява създадената от него вещ. Следователно това потребително производство - макар че е непосредствено единство между производство и потребление - се различава съществено от същинското производство. Непосредственото единство, в което производството съвпада с потреблението и потреблението - с производството, запазва тяхната непосредствена двоякост.
Следователно производството е непосредствено потребление, а потреблението непосредствено производство. Всяко от тях е непосредствено и своята противоположност. Но същевременно се извършва и едно опосредстващо движение между тях. Производството опосредства потреблението, за което създава материала и на което без производството би липсвал предметът. Но и потреблението опосредства производството, като тепърва създава за продуктите субекта, за когото те са продукти. Едва в потреблението продуктът получава последния си завършек. Железница, с която не се пътува, която следователно не се изхабява, не се потребява, е само δυναμει*7 железница, но не и действително. Без производство няма потребление; но и без потребление няма производство, защото така производството би било безцелно.
Потреблението произвежда производството двояко:
1) С това, че продуктът едва в потреблението става действителен продукт. Например една дреха става действително дреха едва чрез акта на носенето; една къща, която не се обитава, фактически не е действителна къща; така че за разлика от чисто природния предмет продуктът се проявява като продукт, става продукт едва в потреблението. Като унищожава продукта, потреблението тепърва му дава последния щрих; защото производството е продукт не като овеществена стойност, а само като предмет за дейния субект.
2) С това, че потреблението създава потребността за ново производство, следователно създава идеалната, вътрешно движеща причина за производството, която е негова предпоставка. Потреблението създава влечението към производството: то създава и предмета, който действа целенасочващо в производството. Щом е ясно, че производството дава външно предмета на потреблението, тогава следователно е също така ясно, че потреблението предполага идеално предмета на производството като вътрешен образ, като потребност, като влечение и като цел. То създава предметите на производството в тяхната още субективна форма. Без потребност няма производство. Обаче потреблението възпроизвежда потребността.
На това от страна на производството съответства, че то
1) доставя на потреблението материала, предмета. Потребление без предмет не е потребление; следователно в тази насока производството създава, произвежда потреблението.
2) Но производството не създава само предмета на потреблението. То придава на потреблението неговата определеност, неговия характер, неговия завършък. Също както потреблението придаваше на продукта неговия завършък като продукт, производството придава завършъка на потреблението. Преди всичко предметът не е предмет изобщо, а определен предмет, който трябва да бъде потребен по определен начин, опосредстван пък от самото производство. Гладът си е глад, но гладът, който се задоволява с варено месо, ядено с вилица и нож, е различен от онзи глад, който гълта сурово месо с помощта на ръце, нокти и зъби. Ето защо производството произвежда не само предмета на потреблението, но и начина на потреблението, не само обективно, но и субективно. Така че производството създава потребителя.
3) Производството не само доставя материал за потребността, но и доставя потребност за материала. Когато потреблението напусне своята първоначална природна грубост и непосредственост - а самото оставане в нея би било все още резултат от едно останало в природната грубост производство, - самото като влечение е опосредствано от предмета. Потребността, която то изпитва от него, е създадена от възприемането му. Предметът на изкуството - както и всеки друг продукт - създава публика с усет за изкуство и със способност да се наслаждава на красивото. Ето защо производството произвежда не само предмет за субекта, но и субект за предмета.
Следователно производството произвежда потреблението 1) като му създава материала; 2) като определя начина на потреблението; 3) като произвежда като потребност у консуматора продуктите, приети преди това от производството като предмет. Така че то произвежда предмета на потреблението, начина на потреблението и влечението на потреблението. Също така потреблението произвежда предразположението на производителя, като възбужда у него целеопределящата потребност.
Тъждествеността между потреблението и производството се явява следователно трояко:
1) Непосредствена тъждественост: Производството е потребление, потреблението е производство. Потребително производство. Производително потребление. Политико-икономистите наричат и двете производително потребление, обаче правят още една разлика. Първото фигурира като възпроизводство; второто - като производително потребление. Всички изследвания върху първото са изследвания върху производителния или непроизводителния труд; изследванията върху второто са изследвания върху производителното или непроизводителното потребление.
2) Всяко от тях се явява като средство на другото, опосредства се от него; обстоятелство, което бива изразено като тяхна взаимна зависимост; движение, чрез което те влизат във взаимни отношения и се явяват необходими едно за друго, но все пак остават още външни едно спрямо друго. Производството създава материала като външен предмет за потреблението; потреблението създава потребността като вътрешен предмет, като цел на производството. Без производство няма потребление; без потребление няма производство. Това фигурира в политическата икономия в много форми.
3) Производството е не само непосредствено и потребление, а потреблението - непосредствено и производство; нито пък производството е само средство за потребление, а потреблението - само цел на производството, т.е. че всяко от двете доставя на другото неговия предмет, производството - външния предмет на потребление, а потреблението - представения предмет на производството; напротив, всяко от тях е не само непосредствено и другото, нито само опосредства другото, а всяко от двете, като се извършва, създава другото; създава себе си като другото. Потреблението извършва акта на производството, като завърши продукта като продукт, като го унищожи, като погълне неговата самостоятелна вещна форма; като чрез потребността от повтаряне издигне в сръчност способността, развита в първия акт на производството; така че то не е само заключителен акт, чрез който продуктът става продукт, а и оня, чрез който производителя става производител. От друга страна, производството произвежда потреблението, като създава определен начин на потребление и след това, като създава като потребност подбудата за потребление, самата способност за потребление. Тази последна тъждественост, определена в точка 3, е многократно разглеждана в политическата икономия в отношението между търсенето и предлагането, между предметите и потребностите, между създадените от обществото и естествените потребности.
След всичко казано, за един хегелианец няма нищо по-просто от това, да приеме за тъждествени производството и потреблението. И това е направено не само от социалистически белетристи[66], но дори от прозаични политикономисти, например от Сей, във формата, че ако се разглежда един народ, производството му било неговото потребление. Същото било и с човечеството in abstracto. Щорх изтъква погрешното у Сей, тъй като например един народ не потребява изцяло своя продукт, а създава и средства за производство, основен капитал и т.н.[67] Освен това, да се разглежда обществото като един единствен субект, значи да се разглежда неправилно, спекулативно. За единичния субект производството и потреблението се явяват като моменти от един акт. Тук трябва само да бъде изтъкнато важното обстоятелство, че ако разглеждаме производството и потреблението като дейности на един субект или на много индивиди, те във всеки случай се явяват като моменти от един процес, в който производството е действителната изходна точка и затова е и господстващия момент. Самото потребление като нужда, като потребност е вътрешен момент на производителната дейност. Обаче последната е изходната точка на реализацията, а оттам и нейният господстващ момент, актът, в който отново протича целият процес. Индивидът произвежда един предмет и чрез неговото потребление се връща отново към себе си, но като произвеждащ и възпроизвеждащ себе си индивид. По такъв начин потреблението се явява като момент на производството.
В обществото обаче отношението на производителя към продукта, щом той вече е готов, е външно и връщането на продукта към субекта зависи от неговите отношения към други индивиди. Той не влиза непосредствено във владение на продукта. Освен това непосредственото му присвояване не е негова цел, когато продуктът е произведен в обществото. Между производителя и продуктите застава разпределението, което чрез обществени закони определя неговия дял от света на продуктите, следователно застава между производството и потреблението.
Стои ли разпределението като самостоятелна сфера наред с производството и вън от него?
b) Разпределение и производство
Когато се разглеждат обикновените съчинения по политическа икономия, прави най-напред впечатление, че в тях всичко е дадено двойно. Например при разпределението фигурират поземлената рента, работната заплата, лихвата и печалбата, докато в производството земята, трудът и капиталът фигурират като фактори на производството. За капитала е ясно от самото начало, че е даден двойно: 1) като фактор на производството; 2) като източник на приход; като определящ определени форми на разпределение. Ето защо лихвата и печалбата фигурират като такива и при производството, доколкото са форми, в които капиталът се умножава, нараства, следователно като моменти на неговото собствено производство. Като форми на разпределението лихвата и печалбата имат за предпоставка капитала като фактор на производството. Те са начини на разпределение, които имат за предпоставка капитала като фактор на производството. Те са също така и начини на възпроизводство на капитала.
Работната заплата е също така разглежданият под друга рубрика наемен труд: определеността, която трудът тук има като фактор на производството, се явява като определеност на разпределението. Ако трудът не беше определен като наемен труд, начинът, по който той участва в продуктите, не би се явил като работна заплата, като например при робството. Най-сетне, поземлената рента - за да вземем веднага най-развитата форма на разпределение, в която поземлената собственост участва в продуктите - има за предпоставка едрата поземлена собственост (всъщност едрото земеделие) като фактор на производството, а не просто земята, както и работната заплата няма за предпоставка просто труда. Ето защо отношенията и начините на разпределение се явяват само като обратна страна на факторите на производството. Един индивид, който участва в производството във формата на наемен труд, участва във формата на работна заплата в продуктите, в резултатите на производството. Структурата на разпределението се определя напълно от структурата на производството. Самото разпределение е продукт на производството не само с оглед на предмета - че само резултатите на производството могат да бъдат разпределени, - но и с оглед на формата - че определеният начин на участие в производството определя отделните форми на разпределението, формата, в която индивидът участва в разпределението. Чиста илюзия е да се приема в производството земя, а в разпределението поземлена рента.
Ето защо политикономисти като Рикардо, на който най-много се прави упрек, че имали предвид само производството, са определили изключително разпределението за предмет на политическата икономия, защото те инстинктивно са схващали формите на разпределението като най-определен израз, в който се фиксират факторите на производството в дадено общество.
Естествено, по отношение на отделния индивид разпределението се явява като обществен закон, който обуславя неговото положение в онова производство, в което той произвежда, което следователно предхожда производството. По рождение индивидът няма капитал, няма поземлена собственост. Вследствие на общественото разпределение той от раждането си е обречен на наемен труд. Но самата тази обреченост е резултат от обстоятелството, че капиталът, поземлената собственост съществуват като самостоятелни фактори на производството.
Ако разглеждаме цели общества, разпределението изглежда в още една насока да предхожда производството и да го определя; подобно на предикономически факт. Един народ-завоевател разпределя земята между завоевателите и по този начин установява определено разпределение и определена форма на поземлена собственост; следователно определя производството. Или превръща победените в роби и по този начин прави робския труд основа на производството. Или даден народ раздробява чрез революция едрата поземлена собственост на парцели; следователно чрез това ново разпределение дава нов характер на производството. Или законодателството увековечава поземлената собственост в ръцете на известни семейства, или разпределя труда като наследствена привилегия и по такъв начин го фиксира кастово. Във всички тези случаи - а всички те са исторически - изглежда, че не разпределението получава структурата си и се определя от производството, а, обратно, производството - от разпределението.
Схванато най-повърхностно, разпределението се явява като разпределение на продуктите и по този начин по-отдалечено от производството и като че ли самостоятелно спрямо него. Но преди разпределението да е разпределение на продуктите, то е: 1) разпределение на оръдията на производството и 2) - а това е друго определение на същото отношение - разпределение на членовете на обществото по различни видове производство. (Подчиняване на индивидите на определени производствени отношения.) Разпределението на продуктите е очевидно само резултат от това разпределение, което е включено в самия производствен процес и определя структурата на производството. Да се разглежда производството без оглед на това включено в него разпределение е очевидно празна абстракция, докато, обратно, разпределението на продуктите е от само себе си дадено заедно с това разпределение, образуващо първоначално момент от производството. Тъкмо по тази причина Рикардо, като се стремял да схване съвременното производство в неговата определена социална структура и който е par excellence*8, политикономист на производството, обявява не производството, а разпределението за същинска тема на съвременната политическа икономия. От това пак следва глупостта на политико-икономистите, които приемат производството като вечна истина, а прогонват историята в областта на разпределението.
Какво отношение заема спрямо производството това определящо самото производство разпределение, е очевидно въпрос, който спада към самото производство. Ако някой каже, че поне тогава - тъй като производството трябва да изхожда от известно разпределение на оръдията за производство - разпределението в този смисъл предхожда производството, образува негова предпоставка, на това следва да се отговори, че производството действително има свои условия и предпоставки, които образуват негови моменти. Тези моменти могат първоначално да изглеждат естествено възникнали. Самият процес на производството ги превръща от естествено възникнали в исторически и ако за даден период те се явяват като естествена предпоставка на производството, за друг период те са били негов исторически резултат. В рамките на самото производство те постоянно се изменят. Например приложението на машините изменило разпределението както на оръдията за производство, така и на продуктите. Самата съвременна едра поземлена собственост е резултат както на съвременната търговия и съвременната промишленост, така и на приложението на последната в земеделието.
Всички повдигнати по-горе въпроси се свеждат в края на краищата до това, как общоисторически условия се намесват в производството и какво е неговото отношение към историческото развитие изобщо. Въпросът очевидно спада към разглеждането и разработването на самото производство.
Но в тривиалната форма, в която са повдигнати по-горе, тези въпроси могат да бъдат също така набързо ликвидирани. При всички завоевания са възможни три положения. Народът-завоевател натрапва на победения народ своя собствен начин на производство (например англичаните в Ирландия през този век, отчасти в Индия); или оставя да съществува стария начин на производство и се задоволява с налог (например турците и римляните) или пък настъпва взаимодействие, от което възниква нещо ново, една синтеза (отчасти при германските завоевания). При всички случаи начинът на производство, бил той на завоюващия или на завоювания народ, или произлезлия от сливането на двата, е определящ за новото разпределение, което настъпва. Макар да се явява като предпоставка за новия производствен период, самото то е пак продукт на производството, не само на историческото изобщо, а на определеното историческо производство.
Например, монголците с опустошенията си в Русия са действали съобразно своето производство - скотовъдството, за което големи, ненаселени пространства са главното условие. Германските варвари, за които обработването на земята с крепостни е било традиционното производство, както и изолираният живот на село, могли по-лесно да подчинят на тези условия римските провинции, толкова повече, че станалата там концентрация на поземлената собственост вече напълно била съборила по-старите отношения в земеделието.
Съществува една традиционна представа, че през известни периоди хората са живели само от грабеж. Но за да може да се граби, трябва да има какво да се граби, т.е. да има производство. А самият начин на грабеж се определя пак от начина на производство. Например една stock-jobbing nation*9 не може да бъде ограбена, както една нация от скотовъдци.
Грабежът на роби е направо грабеж на оръдието за производство. Но тогава производството на страната, за която става грабежът, трябва да има такава структура, че да допуска робски труд, или трябва да бъде създаден (както е в Южна Америка и т.н.) съответен на роба начин на производство.
Закони могат да увековечат в ръцете на известни семейства дадено оръдие за производство, например земята. Тези закони придобиват икономическо значение само когато едрата поземлена собственост е в хармония с общественото производство, както например в Англия. Във Франция имало дребно земеделие въпреки едрата поземлена собственост, затова и последната била раздробена от революцията. Но може ли да се увековечи със закони например парцелирането? Въпреки тези закони собствеността се концентрира отново. Влиянието на законите за запазване на отношенията на разпределението и по този път въздействието им върху производството трябва да бъдат определени специално.
с) Накрая размяна и обръщение.
Размяна и производствоСамото обръщение е само определен момент от размяната, или размяната, разгледана в нейната цялост.
В такъв смисъл размяната е само опосредстващ момент между производството и определеното от него разпределение, от една страна, и потреблението, от друга; но доколкото последното само се явява като момент от производството, размяната очевидно е включена като момент от производството.
Ясно е, първо, че размяната на дейности и способности, която става в самото производство, спада направо към него и негова съществена страна. Второ, същото важи за размяната на продуктите, доколкото тя е средство за произвеждане на готовия, предназначен за непосредствено потребление продукт. В такъв смисъл самата размяна е акт, включен в производството. Трето, така наречената размяна между делови хора и делови хора[68] е както по организацията си изцяло определена от производството, така и самата е произвеждаща дейност. Размяната се явява като независима и индиферентна спрямо производството само в последния стадий, когато продуктът се разменя непосредствено за потребление. Обаче 1) няма размяна без разделение на труда, било то естествено възникнало, или самото вече исторически резултат; 2) частната размяна има за предпоставка частното производство; 3) интензивността на размяната, нейното разпространение, както и нейният вид се определят от развитието и структурата на производството. Например: размяна между града и селото; размяна на село, в града и т.н. По този начин размяната във всички нейни моменти се явява или направо включена в производството, или определена от него.
Резултатът, до който стигаме, не е, че производството, разпределението, размяната и потреблението са тъждествени, а че всички те са части на една цялост, различни в рамките на едно единство. Производството господства както над себе си в противоположното определение на производството, така и над другите моменти. От него процесът започва все отново. Че размяната и потреблението не могат да бъдат господстващото, е ясно от само себе си. Същото важи и за разпределението като разпределение на продукти. Обаче като разпределение на факторите на производството самото то е момент на производството. Следователно определено производство определя определено потребление, разпределение, размяна и определени взаимоотношения между тези различни моменти. Наистина и производството в своята едностранна форма се определя от своя страна от другите моменти. Например: ако се разширява пазарът, т.е. сферата на размяната, нараства по обем и производството и се диференцира по-дълбоко. С изменението на разпределението се изменя и производството; например заедно с концентрацията на капитала, с различното разпределение на населението в града и селото и т.н. Накрая, потребностите на потреблението определят производството. Такъв е случаят при всяко органично цяло.
3. МЕТОД НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ИКОНОМИЯ
Когато разглеждаме дадена страна в политико-икономическо отношение, започваме с нейното население, с разпределението му на класи, на градско, селско и морско, по участието му в различните отрасли на производството, в износа и вноса, в годишното производство и потребление, стоковите цени и т.н.
Изглежда, че е правилно да се започва с реалното и конкретното, с действителната предпоставка, следователно например в политическата икономия с населението, което е основа и субект на целия акт на общественото производство. Но при по-внимателно разглеждане това се оказва погрешно. Населението е абстракция, ако аз например не взема под внимание класите, от които то се състои. Тези класи са също празна дума, ако не познавам елементите, върху които те почиват, например наемен труд, капитал и т.н. Тези елементи имат за предпоставка размяната, разделението на труда, цените и т.н. Например капиталът е нищо без наемен труд, без стойност, пари, цени и т.н. Следователно ако започнем с населението, това би дало една хаотична представа за цялото и само чрез по-точно определяне аз бих стигнал аналитично до все по-прости понятия; от представата за конкретното - до все по-тънки абстракции, докато стигна до най-простите определения. Оттук би трябвало сега да тръгна по обратния път, докато най-после стигна пак до населението, но вече не като хаотична представа за цялото, а като богата съвкупност от множество определения и отношения.
Първият път е именно този, по който исторически е тръгнала политическата икономия при възникването си. Например икономистите от XVII век започват винаги от живото цяло, от населението, нацията, държавата, от няколко държави и т.н.; но те винаги свършват с това, че откриват с анализ няколко определящи абстрактни, общи отношения, като разделение на труда, пари, стойност и т.н. След като тези отделни моменти били повече или по-малко фиксирани и абстрахирани, започнали икономическите системи, които се издигали от простото като труд, разделение на труда, потребност, разменна стойност до държавата, размяната между народите и световния пазар.
Последното очевидно е научно правилният метод. Конкретното е конкретно, защото е обобщение на много определения, следователно единство на многообразното. Ето защо при мисленето то се явява като процес на обобщаване, като резултат, а не като изходна точка, макар че то е действителната изходна точка, следователно изходната точка на нагледа и представата. По първия път пълната представа се изпарява в абстрактно определение, по втория път абстрактните определения довеждат до възпроизвеждане на конкретното по пътя на мисленето.
Ето защо Хегел изпадна в илюзията да схваща реалното като резултат от самообобщаващото се мислене, докато методът да се възхожда от абстрактното към конкретното е само начин на мисленето да усвоява конкретното, да го възпроизвежда като духовно конкретно. Но това в никой случай не е процесът на възникване на самото конкретно. Например, най-простата икономическа категория, да кажем напр. разменната стойност, има за предпоставка население, население, което произвежда при определени отношения: както и определени форми на семейство, община, държава и т.н. Тя може да съществува само като абстрактно, едностранно отношение на вече дадено конкретно, живо цяло.
Напротив, като категория разменната стойност води допотопно съществуване. Ето защо за съзнанието - а философското съзнание е определено по този начин, - за което разбиращото мислене е действителният човек и следователно едва разбраният свят като такъв е действителното, движението на категориите се явява като действителния производствен акт - който за съжаление само получава тласък отвън, - чийто резултат е светът; а това е - но това е пак тавтология - дотолкова вярно, доколкото конкретната съвкупност като съвкупност на мисли, като мисловна конкретност, фактически е продукт на мисленето, на разбирането; но в никакъв случай не е продукт на мислещото и самопораждащото се извън или над нагледа и представата понятие, а е продукт на преработката на нагледа и представата в понятия. Цялото, тъй както се явява в главата като мисловно цяло, е продукт на мислещата глава, която усвоява света по единствено възможния за нея начин, по начин, който се различава от художественото, религиозното и практически-духовното усвояване на този свят. Реалният субект продължава все още да съществува в своята самостоятелност извън главата; дотогава именно, докато главата се проявява само спекулативно, само теоретично. Ето защо и при теоретичния метод субектът, обществото, трябва винаги да фигурира в представата като предпоставка.
Но нямат ли тези прости категории и независимо историческо или естествено съществуване преди по-конкретните? Ça dépend*10. Например Хегел правилно започва философията на правото с владението като най-простото правно отношение на субекта. Обаче не съществува владение преди семейството или преди отношенията на господство и подчинение, които са много по-конкретни отношения. Но - правилно би било да се каже, че съществуват семейства, родове, които още само владеят, но нямат собственост. Следователно по-простата категория се явява като отношение на прости семейни или родови общества спрямо собствеността. В по-развитото общество тя се явява като по-просто отношение на една развита организация. Но конкретният субстрат, чието отношение е владението, е постоянна предпоставка. Можем да си представим отделен дивак, който владее нещо. Но тогава владението не е правно отношение. Не е вярно, че владението исторически се е развило в семейството. Напротив, владението винаги има за предпоставка тази „по-конкретна правна категория“. Впрочем, тогава все би останало това, че простите категории са израз на отношения, в които може да се реализира по-неразвитата конкретност, преди още да се е установила по-многостранната връзка или по-многостранното отношение, което е изразено мислено в по-конкретната категория; докато пък по-развитата конкретност запазва тази категория като подчинено отношение.
Парите могат да съществуват и са съществували исторически, преди да е съществувал капитал, преди да е имало банки, наемен труд и т.н. В този смисъл може следователно да се каже, че по-простата категория може да изразява господстващите отношения на едно по-неразвито цяло, които вече са съществували исторически, преди цялото да се е развило в онази посока, която е изразена в една по-конкретна категория. Дотолкова и ходът на абстрактното мислене, което се възхожда от най-простото към комбинираното, би отговарял на действителния исторически процес.
От друга страна, може да се каже, че има твърде развити, но исторически все пак по-незрели форми на обществото, в които се срещат най-висши икономически форми, например кооперация, развито разделение на труда и т.н., без да съществуват никакви пари, например Перу.[69] И при славянските общини парите и обуславящата ги размяна не се появяват или рядко се проявяват в отделните общини, а се появяват на границите им, във връзките им с другите, както впрочем изобщо е погрешно да се поставя размяната като първоначален конституиращ елемент в една и съща община. Напротив, в началото тя се явява по-скоро в отношенията между различните общини, отколкото между членовете на една и съща община. По-нататък: Макар че парите играят роля много рано и всестранно, те се срещат в древността като господстващ елемент само у едностранно определени народи, у търговски народи. И дори у най-развитите антични народи, у гърците и римляните, пълното развитие на парите, което е предпоставка в съвременното буржоазно общество, се явява само в периода на разложението на тези народи. Следователно тази съвсем проста категория се появява исторически в пълната си сила едва в най-развитите условия на обществото. Тя в никакъв случай не преминава през всички икономически отношения. Например в Римската империя на върха на своето развитие за основа останали натуралните данъци и доставките в натура. Всъщност там паричното дело било напълно развито само в армията. То никога не е обхващало цялата сфера на труда.
И така, макар по-простата категория да е съществувала исторически преди по-конкретната, тя може да принадлежи в своето пълно интензивно и екстензивно развитие само на комбинирани форми на обществото, докато по-конкретната е била по-пълно развита в една по-слабо развита форма на обществото.
Трудът изглежда съвсем проста категория. И представата за него, схваната така общо - като труд изобщо, - е прастара. Въпреки това, схванат икономически в тази простота, „трудът“ е също такава съвременна категория, каквито са и отношенията, които създават тази проста абстракция. Например монетарната система приема богатството още съвсем обективно като вещ извън себе си в парите. В сравнение с това становище е било голям прогрес, когато манифактурата или търговската система пренася източника на богатството от предмета в субективната дейност - в търговския или манифактурния труд, - но все още схваща само тази ограничена дейност като създаваща пари. На тази система противостои и системата на физиократите, която приема една определена форма на труда - земеделието - за създаваща богатството, а приема самия обект вече не в парична форма, а като продукт изобщо, като общ резултат на труда. Пак съобразно с ограничеността на дейността тя приема този продукт като все още природно определен продукт - земеделски продукт, продукт на земята par excellence.
Огромен напредък от страна на Адам Смит бе, че отхвърли всяка определеност на създаващата богатство дейност - чисто и просто труд, нито манифактурен, нито търговски, нито земеделски труд, а както единия, така и другия. Заедно с абстрактната всеобщност на създаващата богатство дейност се признава и всеобщността на определения като богатство предмет, продукт изобщо или пак труд изобщо, но като минал, опредметен труд. Колко труден и голям е бил този преход, се вижда от това, че самият Адам Смит все още от време на време се връща към системата на физиократите. Би могло да изглежда, че с това е намерен само абстрактния израз за най-простото и най-старото отношение, при което хората - в която и да е форма на обществото - се явяват като производители. Това, от една страна, е вярно. От друга - не.
Безразличието спрямо определен вид труд има за предпоставка твърде развита съвкупност от действителни видове труд, нито един от които вече не господства над всичко. Така най-общите абстракции се създават изобщо само при най-богатото конкретно развитие, при което едно се явява общо за много, общо за всички. Тогава то не може вече да бъде мислено само в специфична форма. От друга страна, тази абстракция на труда изобщо не е само духовен резултат на една конкретна съвкупност на различни видове труд. Безразличието спрямо определения вид труд отговаря на една форма на обществото, при която индивидите лесно преминават от един вид труд към друг, а определеният вид труд за тях е случаен и затова безразличен. Тук не само в категорията, но и в действителността трудът е станал средство за създаване на богатството изобщо и вече не е като определение сраснат с индивидите в една специфичност. Подобно състояние е най-развито в най-съвременната форма на съществуване на буржоазните общества - в Съединените щати. Следователно едва тук абстракцията на категорията „труд“, „труд изобщо“, труд sans phrase*11, изходната точка на съвременната политическа икономия, става практически истинска.
И така, най-простата абстракция, която съвременната политическа икономия поставя начело и която изразява едно прастаро и важещо за всички форми на обществото отношение, все пак се явява в тази абстракция практически истинска само категория на най-съвременното общество. Би могло да се каже, че това безразличие спрямо определения вид труд, което в Съединените щати е исторически продукт, се явява например у русите като вродена заложба. Само че, първо, има огромна разлика между това, дали варварите имат заложба за бъдат използвани за всичко или цивилизованите използват сами себе си за всичко. И освен това у русите на това безразличие спрямо определеността на труда практически отговаря традиционната обвързаност към съвсем определен труд, от който могат да бъдат откъснати само чрез влияния отвън.
Този пример с труда показва убедително как дори и най-абстрактните категории, въпреки валидността им - именно поради тяхната абстрактност - за всички епохи, са все пак в самата определеност на тази абстракция също тъй продукт на историческите условия и имат пълна валидност само за тези условия и само в техните рамки.
Буржоазното общество е най-развитата и най-многообразната историческа организация на производството. Ето защо категориите, които изразяват неговите отношения, разбирането на неговата структура, дават същевременно възможност да се проникне в структурата и производствените отношения на всички ония загинали форми на обществото, върху чиито развалини и елементи то се е изградило, някои от които още продължават да се влачат в него като непреодолени остатъци, други са се развили от прости намеци до пълни значения и т.н. В анатомията на човека се намира ключ за анатомията на маймуната. Напротив, намеците за нещо по-висше в низшите животински видове могат да бъдат разбрани само когато самото по-висше е вече познато. По този начин буржоазната политическа икономия ни дава ключа за античната и т.н. Но не по начина на икономистите, които заличават всички исторически различия и във всички форми на обществото виждат буржоазните. Налогът, десятъкът и т.н., могат да бъдат разбрани, ако е позната поземлената рента. Но те не бива да бъдат отъждествявани.
Освен това, тъй като самото буржоазно общество е само антагонистична форма на развитието, отношения от предишни формации се срещат в него често в съвсем хилав или дори пародиен вид. Например общинската собственост. Ето защо ако е вярно, че категориите на буржоазната политическа икономия съдържат истина за всички останали форми на обществото, това трябва да се приеме само cum grano salis*12. Те могат да съдържат тези форми в развит, хилав или карикатурен вид, но винаги със съществена разлика. Така нареченото историческо развитие почива изобщо върху това, че последната форма разглежда миналите форми като стъпала, водещи към самата нея, и тъй като тя рязко или само при определени условия е в състояние да се критикува сама - естествено тук не става дума за такива исторически епохи, които сами се смятат за упадъчни - тя ги схваща винаги едностранчиво. Християнската религия едва тогава е била в състояние да допринесе за обективното разбиране на по-предишните митологии, когато нейната самокритика е била до известна степен, така да се каже, δυναμει, готова. Така и буржоазната политическа икономия стигна до разбирането на феодалната, античната и източната икономия едва когато започна самокритиката на буржоазното общество. Доколкото буржоазната политическа икономия, без да митологизира, чисто и просто се отъждествява с миналото, нейната критика на по-раншната, а именно феодалната, с която трябваше още непосредствено да води борба, приличаше на критиката, която християнството упражняваше спрямо езичеството или протестантството спрямо католицизма.
Както изобщо при всяка историческа, социална наука, така и при развитието на икономическите категории трябва винаги да се помни, че субектът - тук съвременното буржоазно общество - е даден както в действителността, така и в главата и че затова категориите изразяват форми на наличното битие, определения на съществуването, а често само отделни страни на това определено общество, на този субект, и че затова то и научно съвсем не започва едва там, където сега става дума за него като такова. Това трябва да се има предвид, защото веднага дава решаващи неща за използване относно подразделянето.
Например нищо не изглежда по-естествено от това, да се започне с поземлената рента, с поземлената собственост, тъй като тя е свързана със земята, с източника на всяко производство и на всяко съществуване и с първата форма на производство във всички донякъде затвърдени общества - със земеделието. Но нищо не би било по-погрешно. Във всички форми на обществото има едно определено производство, което определя ранга и влиянието на всички други и чиито отношения следователно определят ранга и влиянието на всички останали. То е общото осветление, в което са потопени всички останали багри и което ги модифицира в тяхната специфичност. То е особен етер, който определя специфичното тегло на всяко изпъкващо в него съществуване. Например у пастирските народи (народите, които се занимават само с лов и риболов, стоят извън точката, от която започва истинското развитие). У тях се среща известна форма на земеделие - спорадичната. Това определя поземлената собственост. Тя е колективна и повече или по-малко запазва тази си форма според това, дали тези народи се придържат повече или по-малко към своите традиции, например общинната собственост у славяните. У народи с уседнало земеделие - тази уседналост вече е голям прогрес, - където то преобладава, както например в античното и феодалното общество, самата промишленост и нейната организация и формите на собственост, които ѝ отговарят, имат повече или по-малко земевладелски характер; промишлеността или напълно зависи от земеделието, както у древните римляни, или, както през Средновековието, тя в града и градските отношения подражава организацията на селото. Самият капитал през Средновековието - доколкото не е чист паричен капитал - има като традиционен занаятчийски инструмент този земевладелски характер.
В буржоазното общество стана обратното. Все повече земеделието става само отрасъл на промишлеността и се намира съвсем под господството на капитала. Същото е и с поземлената рента. Във всички форми на обществото, в които господства поземлената собственост, още преобладава отношението към природата. В онези, в които господства капиталът, преобладава елементът, създаден от обществото, от историята. Поземлената рента не може да бъде разбрана без капитала. Но капиталът може да бъде разбран без поземлената рента. Капиталът е господстващата над всичко икономическа сила на буржоазното общество. Той трябва да бъде както началният, така и крайният пункт и да бъде разгледан преди поземлената собственост. След като те бъдат разгледани поотделно, трябва да бъде разгледано и тяхното взаимоотношение.
Би било следователно недопустимо и погрешно икономическите категории да бъдат оставени в онази последователност, в която те исторически са били определящи. Напротив, тяхната последователност се определя от отношението, в което те се намират една към друга в съвременното буржоазно общество и което е тъкмо противоположно на онова, което изглежда естествено за тях и отговаря на последователността на историческото развитие. Не се касае за мястото, което икономическите отношения заемат исторически в последователността на различните форми на обществото. Още по-малко се касае за тяхната последователност „в идеята“ (Прудон[70]), една неясна представа за историческото развитие. Касае се за тяхната структура в самото съвременно буржоазно общество.
Чистотата (абстрактната определеност), в която търговските народи - финикийци, картагенци - се повяват в древния свят, е дадена тъкмо чрез преобладаването на самите земеделски народи. Капиталът като търговски или паричен капитал се явява в тази абстракция именно там, където капиталът още не е господстващ елемент в обществата. Ломбарди и евреи заемат същото положение спрямо занимаващите се със земеделие средновековни общества.
Друг пример за различното положение, което едни и същи категории заемат при различните стъпала на общественото развитие: една от последните форми на буржоазното общество: joint-stock companies*13. Те обаче се явяват и в началото му в големи привилегировани и притежаващи монопол търговски компании.
Самото понятие национално богатство се промъква у икономистите на XVII век в такъв вид - представа, която отчасти имат и икономистите от XVIII век, - че богатството се създава само за държавата, а нейната мощ е пропорционална на това богатство. Това е било още несъзнателно лицемерна форма, в която самото богатство и неговото производство се обявяват за цел на съвременните държави, а самите те се разглеждат като средство за произвеждане на богатство.
Очевидно подразделението трябва да бъде такова:
1) Общите абстрактни определения, които поради това се отнасят повече или по-малко до всички форми на обществото, но в обяснения по-горе смисъл. 2) Категориите, които образуват вътрешната структура на буржоазното общество и върху които се базират основните класи. Капитал, наемен труд, поземлена собственост. Тяхното отношение една към друга. Градът и селото. Трите големи обществени класи. Размяната между тях. Обръщението. Кредитното дело (частното). 3) Концентриране на буржоазното общество във формата на държава. Разгледана в отношението ѝ към себе си. „Непроизводителните“ класи. Данъците. Държавният дълг. Публичният кредит. Населението. Колониите. Емиграцията. 4) Международните отношения на производството. Международното разделение на труда. Международната размяна. Износ и внос. Камбиален курс. Световният пазар и кризите.
4. ПРОИЗВОДСТВО
Производство. Средства за производство и производствени отношения. Производствени отношения и отношения на общуване. Държавни форми и форми на съзнанието в отношенията им с производствените отношения и отношенията на общуване. Правни отношения. Семейни отношения.
Бележки относно точките, които тук трябва да се споменат и не бива да бъдат забравени:
1) Войната е добила завършен вид по-рано, отколкото мирът; начинът, по който чрез войната, в армиите и т.н. известни икономически отношения като наемен труд, машинно производство и т.н. се развиват по-рано, отколкото в самото буржоазно общество. И отношението между производителните сили и отношенията на общуване е особено нагледно в армията.
2) Отношението на досегашното идеалистическо изложение на историята към реалистичното. Особено на така наречените истории на културата, които всички са истории на религиите и държавите. (По този повод може да се каже нещо и за различните методи на досегашното изложение на историята. Така нареченият обективен. Субективен (морален и др.). Философски.)
3) Второстепенни и третостепенни, изобщо производни, пренесени, не първоначални производствени отношения. Тук намесата на международни отношения.
4) Упреци срещу материализма на това схващане. Отношение спрямо натуралистичния материализъм.
5) Диалектика на понятията производителни сили (средства за производство) и производствени отношения, диалектика, чиито граници трябва да бъдат определени и която не премахва реалната разлика.
6) Нееднаквото отношение между развитието на материалното производство и например художественото. Изобщо понятието прогрес не бива да се схваща в обикновената абстракция. При съвременното изкуство и т.н. Тази диспропорция още не е толкова важна и трудна за разбиране, както в рамките на самите практически социални отношения. Например образованието в Съединените щати в сравнение с европейското. Но истински трудният пункт, който тук трябва да бъде разгледан, е по какъв начин производствените отношения встъпват като правни отношения в нееднакво развитие. Така например отношението на римското частно право (за наказателното и публичното право това не се отнася толкова) към съвременното производство.
7) Това схващане*14 се явява като необходимо развитие. Но основателност на случайността. Как. (Между другото и на свободата.) (Влияние на съобщителните средства. Световната история не е съществувала винаги; историята като световна история - резултат.)
8) Изходната точка естествено е природната определеност, субективно и обективно. Племена, раси и т.н.
1)[71] За изкуството е известно, че определени периоди на неговия разцвет съвсем не са в съответствие с общото развитие на обществото, следователно и с материалната основа, която образува един вид скелета на неговата организация. Например гърците, сравнени със съвременните народи, както и Шекспир. За известни форми на изкуството, например за епоса, е дори признато, че никога не могат да бъдат създадени в своята класическа форма, представляваща епоха в световната история, щом започне художественото производство като такова; че следователно в областта на самото изкуство известни значителни негови творби са възможни само на едно неразвито стъпало от развитието на изкуството. Щом такъв е случаят в отношенията между различните видове изкуство в рамките на областта на самото изкуство, вече по-малко учудващо е, че такъв е случаят и в отношението на цялата област на изкуството към общото развитие на обществото. Трудността е само в общата формулировка на тези противоречия. Щом бъдат специфицирани, те са вече изяснени.
Да вземе например отношението на гръцкото изкуство, а след това и на Шекспир, към съвременността. Известно е, че гръцката митология е била не само арсенал на гръцкото изкуство, но и негова почва. Възможен ли е такъв възглед за природата и обществените отношения, какъвто лежи в основата на гръцката фантазия и затова и на гръцката (митология), при наличността на селфактори, железници, локомотиви и електрически телеграф? Къде може да се мери Вулкан с Робъртс и К°[72], Юпитер[73] с гръмоотвода и Хермес с Crédit Mobilier[74]! Всяка митология превъзмогва природните сили, господства над тях и ги формира във въображението и чрез въображението; следователно тя изчезва заедно с действителното господство над тях. Какво стана с Фама при Printing House Square[75]? Гръцкото изкуство има за предпоставка гръцката митология, т.е. самата природа и самите обществени форми, преработени вече от народната фантазия по несъзнателно художествен начин. Това е негов материал. Не коя да е митология, т.е. не всяка несъзнателно-художествена преработка на природата (тук се подразбира всичко предметно, следователно включително и обществото). Египетската митология не е могла да бъде почва или утроба за гръцкото изкуство. Но във всеки случай някаква митология. Следователно в никакъв случай някакво обществено развитие, което изключва всяко митологично отношение към природата, всяко митологизиращо отношение към нея, което да изисква следователно от художника една независима от митологията фантазия.
От друга страна: възможен ли е Ахил в епохата на барут и куршум? Или изобщо? Илиадата при наличността на печатарска преса или още повече на печатарска машина? Не изчезват ли неизбежно песента, преданието и музата, следователно и необходимите условия за епическа поезия, заедно с появата на печатарската преса?
Но трудността не се състои в това, да се разбере, че гръцкото изкуство и епос са свързани с определени форми на общественото развитие. Трудността се състои в това, че те все още ни доставят художествена наслада и в известно отношение важат като норма и недостижими образци.
Човек не може да стане отново дете, а само се вдетинява. Но не го ли радва наивността на детето и не трябва ли сам да се стреми да възпроизведе отново на по-високо стъпало детската правдивост? В детската природа не оживява ли във всяка епоха нейният собствен характер в естествената му правдивост? Защо историческото детство на човечеството там, където е било най-красиво развито, да няма вечното обаяние на една неповторима епоха? Има палави деца и като възрастни хора умни деца. Много от древните народи спадат към тази категория. Нормални деца са били гърците. Обаянието на тяхното изкуство върху нас не се намира в противоречие с неразвитото стъпало на обществото, върху което то е израснало. То е по-скоро негов резултат и е по-скоро неразделно свързано с това, че никога вече не могат да се върнат отново незрелите обществени условия, при които то е възникнало и при които единствено е могло да възникне.
- КРАЙ -
БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ
*1 Вж. К. Маркс и Ф. Енгелс. Съч., т. 46, част I, стр. 8, 10-12. Ред.
*2 - баналност. Ред.
*3 - кратко изложение. Ред.
*4 - изобщо. Ред.
*5 - към. Ред.
*6 - противоречие в самия предмет. Ред.
*7 - потенциално. Ред.
*8 - предимно. Ред.
*9 - нация с развита борсова спекулация. Ред.
*10 - зависи. Ред.
*11 - безусловно. Ред.
*12 - буквално: „със зрънце сол“; преносно: „с уговорка“, „не съвсем буквално“, „в ограничен смисъл“. Ред.
*13 - акционерните дружества. Ред.
*14 Очевидно тук Маркс има предвид историята в това ѝ схващане. Ред.
БЕЛЕЖКИ
56 „Уводът“ е написан от Маркс в края на август 1857 г. в тетрадката, означена с буква „М“ и снабдена с датата „23 август 1857 г.“. Очевидно тази дата фиксира началото на Марксовата работа над „Увода“. По всяка вероятност Маркс прекъснал тази работа в последните дни на август, като оставил „Увода“ незавършен. В предговора на първия издаден свитък на „Към критиката на политическата икономия“, датиран януари 1859 г., Маркс пише по повод на „Увода“: „Изоставям общия увод, който бях нахвърлял, защото при по-обстойно размисляне всяко предварително изказване върху подлежащите тепърва на доказване резултати ми се струва спънка, а читателят, който изобщо желае да ме следва, трябва да се реши да върви от частното към общото (вж. настоящето издание).
Независимо от своя чернови и незавършен характер „Увода“ има изключително голямо значение предвид на това, че Маркс тук по-обстойно, отколкото където и да било, излага мислите си за предмета и метода на политическата икономия, а и дава редица извънредно важни съображения по въпроса за съотношението между материалната база на обществото и идеологическата надстройка.
„Уводът“ е написан от Маркс към първата чернова на бъдещия „Капитал“, която се съдържа в тетрадките I-VII, написани от октомври 1857 до май 1858 г.
На корицата на тетрадка „М“, в която се съдържа „Уводът“, освен бележката „Лондон, 23 август 1858 г.“ Маркс е написал и съдържанието на своя „Увод“. Фигуриращите в това съдържание заглавия на отделите на „Увода“ в отделни подробности малко се отличават от съответните заглавия в самия текст на „Увода“. Ето това съдържание, написано на корицата на тетрадка „М“:
„Съдържание
А. Увод
1. Производство изобщо
2. Общо съотношение между производство, разпределение, размяна и потребление
3. Метод на политическата икономия
4. Производствени средства (сили) и производствени отношения - производствени отношения и отношения на общуване и т.н.“Тъй като тези заглавия по-точно отразяват общата логическа структура на „Увода“, отколкото заглавията на някои отдели в самия текст на „Увода“, може да се мисли, че заглавията на корицата са написани от Маркс вече след като текста на „Увода“ е бил нахвърлен от него.
57 Заглавието „1. Производство, потребление, разпределение, размяна (обръщение)“, което липсва в съдържанието, съставено от Маркс на корицата на тетрадка „М“, се отнася, точно казано, само за първите два отдела на „Увода“: за отдела „Производство“ (на корицата на тетрадка „М“ този отдел има по-точно заглавие „Производството изобщо“) и за отдела „Общо отношение на производството към разпределението, размяната, потреблението“. Римската цифра „I“, с която Маркс е означил отдела „Производство, потребление, разпределение, размяна (обръщение)“, не отговаря на никакви други римски цифри в по-нататъшния текст на „Увода“.
58 Вж. Увода към труда на А. Смит „An Inquiry into the Nature and Causes of the Wealth of Nations“ (London, 1776) и отдел III в първата глава на труда на Д. Рикардо „On the Principles of Political Economy, and Taxation“ (Third edition, London, 1821).
59 Contrat social (Обществен договор) е според учението на Русо онова доброволно споразумение между първобитните хора, които първоначално живеели в „естествено състояние“, което довело до образуване на държавата. Тази теория е подробно развита в книгата на Русо „Du Contract social: ou, Principes du droit politique.“ Amsterdam, 1762.
60 ζῶον πολιτικόν (в латинска транскрипция: „zoon politikon“) - буквално: „политическо животно“, в по-широк смисъл: „обществено животно“ - с тези думи Аристотел определя човека в началото на I книга на своята „Политика“. В 13-а бележка към 11-а глава на I том на „Капиталът“ Маркс по следния начин разкрива по-тесния смисъл на това Аристотелово определение на човека: „Дефиницията на Аристотел всъщност гласи, че човек по природа е гражданин на градската република“ (вж. К. Маркс и Ф. Енгелс. Съч., т. 23, стр. 338).
61 Маркс има пред вид глупавите философско-исторически построения на Прудон в книгата му „Système des contradictions économiques ou Philosophie de la misère“ (Paris, 1846), които в 1847 г. били разгледани и осмени от Маркс в книгата му „Нищета на философията“ (вж. К. Маркс и Ф. Енгелс. Съч., т. 4, стр. 67-184, особено стр. 73-76 и 124-128).
62 J. St. Mill. „Principles of Political Economy with some of their Applications to Social Philosophy“. In two volumes. Vol. I. London, 1848, Book I: Chapter I: Of the Requisites of Production.
63 За прогресиращото и стагниращото състояние на обществото. А. Смит говори в глава VIII и в заключението към глава XI на книга първа на своя труд „An Inquiry into the Nature and Causes of the Wealth of Nations“. (London, 1776).
64 J. St. Mill. „Principles of Political Economy with some of their Applications to Social Philosophy“. In two volumes. Vol. I. London, 1848, p. 25-26.
65 Determinatio est negatio - определението е отрицание. Маркс привежда тук този израз на Спиноза в Хегеловото тълкуване, придобило широка известност. У Спиноза този израз се употребява в смисъл на „ограничението е отрицание“ (вж. Б. Спиноза. „Преписка“, писмо № 50). У Хегел (вж. Хегел. „Науката логика“, кн. I, отд. I, гл. 2, бележка „Реалност и отрицание“ и Хегел. „Енциклопедия на философските науки“. Част първа: ,Логика“, § 91, Добавка) тук се подчертава моментът на отрицание, вътрешно присъщ на всяко определено битие, на всяко „нещо“.
66 Под „социалистически белетристи“ Маркс разбира тук такива вулгарни социалисти като немските „истински социалисти“, по-специално Карл Хирш, и като френския дребнобуржоазен социалист Прудон. Вж. К. Маркс и Ф. Енгелс. Съч., т. 3, стр. 500, 506-510 и т. 4, стр. 125-244.
67 За възгледите на Сей и Щорх за съотношението между производството и потреблението, вж. К. Маркс и Ф. Енгелс. Съч., т. 26, ч. I, стр. 76-77.
68 Като говори за „така наречената размяна между делови хора и делови хора“ („zwischen dealers und dealers“), Маркс има пред вид провежданото от Адам Смит разделяне на цялата сфера на обръщението на две различни области: обръщение, което се извършва от делови хора, и обръщение, което се извършва между делови хора и индивидуални потребители. Вж. К. Маркс и Ф. Енгелс. Съч., т. 26, ч. I, стр. 100-250.
69 Сведенията за Перу преди завоюването му от испанците Маркс е почерпил от книгата на американския историк Прескот. „History of the Conquest of Peru, with a Preliminary Wiew of the Civilisation of the Incas“. Fourth edition. In three volumes. London, 1850. Извадки от I том на тази книга се съдържат в XIV записна тетрадка на Маркс, започната през 1851 г. в Лондон. За това, че инките не са познавали парите се говори на стр. 147 на първия том.
70 Маркс има пред вид двутомното Прудоново съчинение „Système des contradictions économiques, ou Philosophie de la misère“. Tomes I II. Paris, 1846, по-специално страниците 145-146 на първия том, които той цитира и подлага на критически разбор във II глава на своя труд „Нищета на философията“, (вж. К. Маркс и Ф. Енгелс. Съч., т. 4, стр. 129-132). Вж. и настоящето издание, т. 26, ч. I, стр. 35.
71 Този първи пункт именно останал единствен и при това незавършен, тъй като изразеното в него Марксово намерение да поговори и за отношението на Шекспир към съвременността не било осъществено. Маркс прекъснал работата над „Увода“ веднага след нахвърлените тук бележки за гръцкото изкуство.
72 От 1843 г. английският изобретател Ричард Робъртс възглавявал манчестерската фирма „Робъртс и К°“, конструираща разни инструменти, машини и локомотиви. Робъртс бил един от най-видните изобретатели на XIX век в областта на механиката; той по-специално изобретил селфактора.
Древноримският бог Вулкан (той отговаря на древногръцкия бог Хефест) се смятал за бог на огъня и ковачеството, много сръчен за изработването на всякакви метални изделия.
73 Юпитер - древноримско небесно божество, отъждествявано от римляните с древногръцкия бог Зевс. Основният му епитет е „гръмовержец“, т.е. мълниеносец, тъй като съгласно античните вярвания той управлявал всички небесни явления и преди всичко гърма и мълнията.
74 Crédit Mobilier (пълно название Société générale du Crédit Mobilier) - голяма френска акционерна банка, учредена в 1852 г., която придобила известност със спекулативните си финансови операции и в края на краищата фалирала (1867 г.) През 1856-1857 г. Маркс написал 6 статии за вестници за спекулативната дейност на тази банка - за лондонския чартистки вестник „The People's Paper“ („Народен вестник“) и американският вестник „New-York Dahly Tribune“ („Нюйоркска всекидневна трибуна“) Вж. К. Маркс и Ф. Енгелс. Съч., т. 12, стр. 21-37, 207-215 и 296-299, както и т. 13, стр. 81 и 179.
Древногръцкият бог Хермес се смятал за покровител на търговците, бог на търговията и печалбата, голям майстор в мошеничеството.
75 Printing House Square - малък площад в Лондон, където се намират редакцията и печатницата на най-големия английски всекидневен вестник „The Times“ („Времена“), а в преносен смисъл означава самата тази редакция и печатница, прочути в средата на XIX век с превъзходно организираното си вестникарство.
Фама - римско название на гръцката богиня на мълвата Оса, олицетворение на бързо разнасящите се слухове.