Съдържание на „Капиталът. Първи том.“
КАРЛ МАРКС
Капиталът. Книга I.
Процесът на производството на капитала
1867
ОТДЕЛ СЕДМИ
Процесът на натрупване на капиталаПревръщането на една парична сума в средства за производство и работна сила е първото движение, през което минава онова количество стойност, предназначено да функционира като капитал. Това движение се извършва на пазара, в сферата на обръщението. Втората фаза на това движение, производственият процес, е завършена, щом като средствата за производство бъдат превърнати в стока, чиято стойност надминава стойността на нейните съставни части, значи съдържа първоначално авансирания капитал плюс известна принадена стойност. След това тези стоки трябва да бъдат отново хвърлени в сферата на обръщението. Те трябва да бъдат продадени, тяхната стойност да бъде реализирана в пари, тези пари наново да бъдат превърнати в капитал и така все отново. Този кръгооборот, който винаги преминава през едни и същи последователни фази, образува обръщението на капитала.
Първото условие за натрупването е капиталистът да е успял да продаде своите стоки и да превърне обратно в капитал по-голямата част от получените срещу тях пари. В по-нататъшното изложение ние приемаме, че капиталът нормално извършва процеса на своето обръщение. Подробният анализ на този процес се отнася към втората книга.
Капиталистът, който произвежда принадена стойност, т. е. изсмуква незаплатен труд непосредствено от работниците и го фиксира в стоки, наистина е пръв присвоител на тази принадена стойност, но съвсем не е неин последен собственик. След това той трябва да я дели с други капиталисти, които изпълняват други функции в общественото производство, взето в неговата цялост — с поземлените собственици и т. н. По такъв начин принадената стойност се разпада на различни части. Нейните дялове попадат в ръцете на различни категории лица и придобиват различни, независими една от друга форми като печалба, лихва, търговска печалба, поземлена рента и т. н. Тези превърнати форми на принадената стойност могат да бъдат разгледани едва в третата книга.
Така че ние тук приемаме, от една страна, че капиталистът, който произвежда стоката, я продава по нейната стойност, и няма повече да се спираме на неговото завръщане на стоковия пазар — нито на различните форми, които израстват от капитала в сферата на обръщението, нито на скритите в тях конкретни условия на възпроизводството. От друга страна, ние вземаме капиталистическия производител като собственик на цялата принадена стойност или, ако искате, като представител на всичките негови съучастници в плячката. Така че ние на първо време разглеждаме натрупването абстрактно, т. е. като прост момент на непосредствения производствен процес.
Впрочем, доколкото се извършва натрупване, капиталистът успява да продава произведената стока и да превръща обратно в капитал получените за нея пари. По-нататък: разпадането на принадената стойност на различни късове нищо не изменя нито в нейната природа, нито в ония необходими условия, при които тя става елемент на натрупването. Все едно каква част на принадената стойност капиталистическият производител задържа за себе си и каква част отстъпва на други, винаги той пръв присвоява цялата принадена стойност. Така че онова, което ние приемаме в нашето изложение на натрупването, се подразбира и за неговия действителен ход. От друга страна, раздробяването на принадената стойност и посредническото движение на обръщението затъмняват простата основна форма на процеса на натрупването. Затова неговият чист анализ изисква засега да оставим настрана всички явления, които скриват вътрешното движение на неговия механизъм.
Глава двадесет и първа
Просто възпроизводствоКаквато и да бъде обществената форма на производствения процес, той трябва да бъде непрекъснат, т. е. да протича периодично все през едни и същи стадии. Както обществото не може да престане да потребява, то също тъй не може да престане да произвежда. Затова всеки процес на общественото производство, разглеждан в неговата непрекъсната връзка и в постоянния поток на неговото възобновяване, е същевременно и възпроизводствен процес.
Условията на производството са същевременно и условия на възпроизводството. Нито едно общество не може постоянно да произвежда, т. е. да възпроизвежда, ако постоянно не превръща обратно част от своите продукти в средства за производство, или в елементи на ново производство. При равни други условия то може да възпроизвежда или поддържа своето богатство на същото равнище, само ако замества в натура потребените напр. в течение на годината средства за производство, т. е. средства на труда, сурови материали и спомагателни материали — със също такова количество нови екземпляри, отделяни от общата маса на годишния продукт и отново включвани в производствения процес. Така че определено количество от годишния продукт принадлежи на производството. Предназначено от самото начало за производително потребление, това количество съществува в повечето случаи в такива натурални форми, които сами по себе си изключват индивидуалното потребление.
Ако производството има капиталистическа форма, то и възпроизводството има същата форма. Както в капиталистическия начин на производство трудовият процес се явява само като средство за процеса на нарастване на стойността, също тъй и възпроизводството се явява само като средство за възпроизвеждане на авансираната стойност като капитал, т. е. като самонарастваща стойност. Характерната икономическа роля на капиталиста е прикрепена към дадено лице само затова, че парите му постоянно функционират като капитал. Ако напр. авансираната парична сума от 100 ф. ст. тази година се превърне в капитал и произведе 20 ф. ст. принадена стойност, тя трябва и през следващата година и т. н. да повтори същата операция. Като периодично нарастване на капиталовата стойност, или като периодичен плод на намиращия се в процес капитал, принадената стойност придобива форма на доход, който произлиза от капитала1).
Ако този доход служи на капиталиста само като потребителен фонд, т. е. ако той бъде потребяван също тъй периодично, както бива придобиван — тогава, при еднакви други условия, се извършва просто възпроизводство. Макар че последното е само повторение на производствения процес в същия му размер, това просто повтаряне или непрекъснатост придава на процеса известни нови черти или по-скоро премахва привидните черти, които изглеждат характерни за него само като за единичен акт.
Производственият процес започва с купуване на работната сила за определено време и това му започване се възобновява постоянно, щом изтече срокът, за който е бил продаден трудът, и с това изтече определен производствен период — седмица, месец и т. н. Но работникът получава заплата едва след като неговата работна сила вече е била в действие и е реализирала в стоки както своята собствена стойност, така и принадената стойност. Значи той е произвел както принадената стойност, която ние засега разглеждаме само като потребителен фонд на капиталиста, така и фонда на своята собствена заплата, променливия капитал, още преди този капитал да се е възвърнал при него във формата на работна заплата, и той остава на работа само дотогава, докато постоянно го възпроизвежда. Оттук изхожда и споменатата в шестнадесетата глава под „II“ формула на икономистите, която представя работната заплата като дял от самия продукт2). Това е онази част от постоянно възпроизвеждания от работника продукт, която постоянно се връща при него във формата на работна заплата. Наистина капиталистът му заплаща стоковата стойност в пари. Но тези пари са само превърната форма на продукта на труда или по-скоро на част от продукта на труда. Докато работникът превръща част от средствата за производство в продукт, една част от неговия предишен продукт се превръща обратно в пари. С неговия труд през изминалата седмица или през последното полугодие заплащат неговия днешен труд или труда му през следващото полугодие. Илюзията, която се поражда от паричната форма, изчезва веднага, щом вместо отделния капиталист и отделния работник разглеждаме капиталистическата класа и работническата класа. Капиталистическата класа постоянно дава на работническата класа в парична форма бележки за получаване на част от произведения от работниците и присвоен от капиталистите продукт. Тези бележки работникът също така постоянно връща на капиталистическата класа и срещу това получава от нея полагащата му се част от неговия собствен продукт. Стоковата форма на продукта и паричната форма на стоката маскират истинския характер на този процес.
И така променливият капитал е само особена историческа форма, в която се проявява фондът на средствата за живот, т. е. фондът на работната заплата, който е необходим на работника за неговата издръжка и възпроизвеждане и който самият работник винаги трябва да произвежда и възпроизвежда при всички системи на общественото производство. Фондът на работната заплата се стича към него постоянно във формата на платежни средства за неговия труд, тъй като неговият собствен продукт постоянно се отдалечава от него във формата на капитал. Обаче тази форма на проява на фонда на работната заплата съвсем не изменя факта, че капиталистът авансира на работника неговия собствен овеществен труд3). Да вземем един крепостен селянин. Той работи със своите собствени средства за производство, на собствената си нива, напр. 3 дни през седмицата. През другите три дни той работи ангария в господарското имение. Той постоянно възпроизвежда фонда на своята собствена работна заплата, който за самия него никога не получава формата на платежни средства, авансирани от трето лице за неговия труд. В замяна на това пък неговият незаплатен принудителен труд никога не получава формата на доброволен и заплатен труд. Ако утре феодалният господар присвои нивата, работния добитък, семената на закрепостения селянин, накъсо, неговите средства за производство — то от този момент селянинът ще бъде принуден да продава на феодалния господар своята работна сила. При непроменени други условия селянинът и сега, както и преди, ще работи шест дни в седмицата — 3 дни за себе си и 3 дни за бившия феодален господар, който сега се е превърнал в капиталистически господар. Той и сега, както и преди, ще изхабява средствата за производство като средства за производство и ще пренася тяхната стойност върху продукта. И сега, както и по-рано, определена част от продукта ще влиза във възпроизводството. Но също както ангарийният труд получава формата на наемен труд, така и фондът на работната заплата, също както преди произвеждан и възпроизвеждан от крепостния селянин, получава формата на капитал, авансиран на селянина от бившия феодален господар. Буржоазният икономист, чийто ограничен мозък не е в състояние да отличи формата на проява от това, което се проявява чрез тази форма — затваря очи пред факта, че дори и в днешно време фондът на работната заплата се явява по земното кълбо само по изключение във формата на капитал.4)
Наистина променливият капитал губи значението на стойност, авансирана от собствения фонд на капиталиста4а), само когато разглеждаме капиталистическия производствен процес в хода на неговото непрекъснато възобновяване. Но той все пак трябва някъде и някога да започне. Затова, изхождайки от нашето досегашно становище, е вероятно, че капиталистът някога е станал притежател на пари чрез някакво първоначално натрупване, независимо от чужд незаплатен труд, и затова е могъл да се яви на пазара като купувач на работна сила. Впрочем самата непрекъснатост на капиталистическия производствен процес, или простото възпроизводство, предизвиква и други странни промени, които обхващат не само променливата част на капитала, но и целокупния капитал.
Ако периодично произвежданата с капитала от 1000 ф. ст. принадена стойност възлиза напр. за една година на 200 ф. ст. и ако тази принадена стойност всяка година бъде потребявана — ясно е, че след петгодишно повтаряне на същия този процес сумата на потребената принадена стойност ще бъде равна на 5x200, или на първоначално авансираната капиталова стойност от 1000 ф. ст. Ако годишната принадена стойност бъде потребявана само отчасти, напр. само наполовина, същият резултат би се получил след десетгодишно повтаряне на производствения процес, защото 10x100 =1000. Изобщо: авансираната капиталова стойност, разделена на годишно потребяваната принадена стойност, дава броя на годините, или броя на периодите на възпроизводството, след изтичането на които капиталистът ще е погълнал първоначално авансирания капитал, който значи ще е изчезнал. Представата на капиталиста, че той потребява продукта на чуждия незаплатен труд — принадената стойност — и запазва първоначалната капиталова стойност, абсолютно нищо не променя от този факт. След изтичане на известен брой години собствената капиталова стойност на капиталиста е равна на сумата на принадената стойност, която той е присвоил без еквивалент през същия брой години, а погълнатата от него стойностна сума е равна на първоначалната капиталова стойност. Наистина той запазва в ръцете си един капитал, чиято величина не се е изменила и част от който, напр. здания, машини и т. н., вече е била налице, когато той е пускал в ход предприятието си. Но тук става въпрос за стойността на капитала, а не за неговите материални съставни части. Ако някой прахоса целия си имот, като направи дългове, които се равняват на стойността на този имот — тогава именно целият имот представлява общата сума на неговите дългове. Също тъй, ако капиталистът е потребил еквивалента на своя авансиран капитал, стойността на този капитал представлява вече само общата сума на безплатно присвоената от него принадена стойност. Нито атом от стойността на неговия стар капитал не продължава да съществува.
Така че — съвсем независимо от всяко натрупване — простата непрекъснатост на производствения процес, или простото възпроизводство, по необходимост превръща след по-къс или по-дълъг период всеки капитал в натрупан капитал, т. е. в капитализирана принадена стойност. Дори и ако той при влизането си в производствения процес е бил лично придобита собственост на своя вложител — той рано или късно ще стане стойност, присвоена без еквивалент, т. е. материализация (все едно дали в парична или друга форма) на незаплатен чужд труд.
В четвъртата глава видяхме, че за да се превърнат парите в капитал, не е достатъчно да има налице производство на стойност и стоково обръщение. Преди всичко трябваше да застанат един срещу друг като купувач и продавач: отсам — притежателят на стойност, или пари, оттатък — притежателят на субстанцията, която създава стойност; отсам — притежателят на средства за производство и за живот, оттатък — притежателят само на работна сила и нищо друго. Така че разграничението между продукта на труда и самия труд, между обективните трудови условия и субективната работна сила беше фактически дадената основа, изходната точка на капиталистическия производствен процес.
Но това, което в началото беше само изходна точка — то по силата на простата непрекъснатост на процеса, на простото възпроизводство, постоянно бива наново произвеждано и увековечавано като свойствен резултат на капиталистическото производство. От една страна, производственият процес постоянно превръща вещественото богатство в капитал, в средства за нарастване на стойността за капиталиста и в негови потребителни средства. От друга страна, работникът постоянно излиза от производствения процес такъв, какъвто е влязъл в него, т. е. като личен източник на богатството, но лишен от всички средства да реализира това богатство за себе си. Тъй като още преди неговото влизане в процеса неговият собствен труд е отчужден от него, присвоен от капиталиста и присъединен към капитала, този труд през време на процеса постоянно се овеществява в чужд продукт. А тъй като производственият процес е същевременно и процес на потребление на работната сила от страна на капиталиста, продуктът на работника постоянно се превръща не само в стока, но и в капитал, в стойност, изсмукваща силата, която създава стойност; в средства за живот, които купуват човека; в средства за производство, които употребяват производителите5). Затова самият работник постоянно произвежда обективното богатство като капитал, като чужда на него сила, която господства над него и го експлоатира, а капиталистът също тъй постоянно произвежда работната сила, като субективен, абстрактен, отделен от средствата за нейното собствено овеществяване и реализиране, съществуващ в самия организъм на работника източник на богатство, накъсо — произвежда работника като наемен работник6). Това постоянно възпроизвеждане или увековечаване на работника е conditio sine qua non [условие, без което не може] за капиталистическото производство.
Потреблението на работника е двояко. В самото производство той чрез своя труд потребява средства за производство и ги превръща в продукти с по-висока стойност от тази на авансирания капитал. Това е неговото производително потребление. То е същевременно и потребление на неговата работна сила от капиталиста, който я е купил. От друга страна, работникът изразходва парите, които са му платени за неговата работна сила, за средства за живот: това е неговото индивидуално потребление. Следователно производителното и индивидуалното потребление на работника са съвсем различни. При първото работникът действа като движеща сила на капитала и принадлежи на капиталиста; при второто той принадлежи на себе си и изпълнява жизнени функции вън от производствения процес. Резултат на първото е животът на капиталиста, а резултат на второто — животът на самия работник.
Когато разгледахме работния ден и т. н., между другото видяхме, че работникът често пъти е принуден да превръща своето индивидуално потребление в чисто случаен епизод от производствения процес. В този случай той поглъща средства за живот, за да поддържа дейността на своята работна сила — също както парната машина поглъща въглища и вода, а колелото — смазочно масло. В такъв случай неговите средства за потребление са само средства за потребление на дадено средство за производство, а неговото индивидуално потребление — производително потребление. Но това се явява само като злоупотреба, несвързана със същността на капиталистическия производствен процес7).
Работата изглежда другояче, ако разгледаме не отделния капиталист и отделния работник, а капиталистическата класа и работническата класа, не изолирания производствен процес на стоката, а капиталистическия производствен процес в неговото протичане и в неговия обществен обем. — Когато капиталистът превръща част от своя капитал в работна сила, той с това увеличава стойността на целия свой капитал. С един куршум той убива два заека. Той печели не само от това, което получава от работника, но и от това, което му дава. Отчужденият в замяна срещу работната сила капитал се превръща в средства за живот, чието потребление служи за възпроизвеждане на мускулите, нервите, костите, мозъка на наличните работници и за създаване на нови работници. Затова индивидуалното потребление на работническата класа в неговите абсолютно необходими рамки е обратно превръщане на средствата за живот, които капиталът е отчуждил срещу работна сила, в пригодна за нова експлоатация от капитала работна сила. Тя е производство и възпроизводство на най-необходимото за капиталиста средство за производство, на самия работник. Така че индивидуалното потребление на работника си остава момент от производството и възпроизводството на капитала, все едно дали то се извършва вътре или вън от работилницата, фабриката и т. н., в трудовия процес или извън него — също както е и с чистенето на машината, все едно дали то се извършва през време на трудовия процес или в определени паузи през същия процес. Няма никакво значение, че работникът извършва своето индивидуално потребление заради себе си, а не заради капиталиста. Също така потреблението на работния добитък не престава да бъде необходим момент на производствения процес от това, че добитъкът сам има облагата от това, което яде. Постоянното поддържане и възпроизвеждане на работническата класа си остава постоянно условие за възпроизводството на капитала. Изпълнението на това условие капиталистът може спокойно да представи на инстинкта на работниците за самозапазване и размножаване. Той се грижи само за това, колкото може повече да ограничи тяхното индивидуално потребление до необходимото, и е безкрайно далеч от оная южноамериканска грубост, която принуждава работника да поглъща по-хранителни вещества вместо по-малко хранителни.8)
Именно затова капиталистът и неговият идеолог, икономистът, разглеждат като производителна само оная част от индивидуалното потребление на работника, която е нужна за увековечаване на работническата класа и която наистина трябва да бъде потребена, за да може капиталът да потребява работната сила; а всичко, което работникът би потребил извън това, за свое удоволствие, е непроизводително потребление9). Ако натрупването на капитала би причинило покачване на работната заплата, значи и умножаване на средствата за потребление на работника без потребление на повече работна сила от страна на капитала — добавъчният капитал би бил потребен непроизводително10). И наистина: индивидуалното потребление на работника е непроизводително за самия него, тъй като възпроизвежда само нуждаещия се от средства за потребление индивид; то е производително за капиталиста и за държавата, тъй като е производство на силата, която произвежда чуждо богатство11).
Така че от обществена гледна точка работническата класа, дори и вън от непосредствения трудов процес, е също така принадлежност на капитала, както и мъртвият инструмент на труда. Дори нейното индивидуално потребление е в известни предели само момент от възпроизводствения процес на капитала. А самият процес има грижата за това, тези съзнателни производствени инструменти да не избягат — като постоянно отдалечава техния продукт от техния полюс към противоположния полюс на капитала. Индивидуалното потребление на работниците осигурява, от една страна, тяхното собствено запазване и възпроизвеждане, а, от друга страна, чрез унищожаването на средствата за живот — прави необходимо тяхното постоянно появяване отново на трудовия пазар. Римският роб е бил прикован с вериги, а наемният работник е вързан с невидими нишки за своя собственик. Привидността на неговата независимост се поддържа чрез постоянна смяна на индивидуалните капиталисти и чрез fictio juris [правната фикция] на договора.
По-рано капиталът, когато това му се е виждало нужно, е предявявал своето право на собственост върху свободния работник чрез принудителни закони. Така напр. до 1815 г. в Англия е било забранено под страх на строго наказание емигрирането на машинни работници.
Във възпроизводството на работническата класа се включва същевременно и предаването, и натрупването на сръчността от едно поколение на друго12). До каква степен капиталистът смята съществуването на такава сръчна работническа класа като едно от производствените условия, които му принадлежат, и наистина гледа на нея като на реално съществуване на своя променлив капитал — това се вижда, щом някоя криза го застраши с нейната загуба. Както е известно, поради американската гражданска война и придружаващата я памучна криза мнозинството от памучните работници в Ланкшайр и т. н. бяха изхвърлени на улицата. От недрата на самата работническа класа, както и от други обществени слоеве, се разнесе повикът за държавна помощ или за доброволна национална подписка, за да се даде възможност за емигриране на „излишните“ в английските колонии или в Съединените щати. Тогава в. „Times“ (от 24 март 1863 г.) обнародва едно писмо на Едмунд Потър, бивш председател на Манчестърската търговска камара. Това писмо с право бе охарактеризирано в камарата на общините като „манифест на фабрикантите“13). Ние даваме тук няколко характерни места, в които без заобикалки се изказва правото на собственост на капитала върху работната сила.
„На памучните работници трябва да се каже, че техният приток е прекомерно голям... той може би би трябвало да бъде съкратен с една трета и тогава би настъпило нормално търсене за останалите две трети... Общественото мнение настоява за емиграция... Господарят (т. е. памучният фабрикант) не може да се съгласи да бъде отстранен неговият приток на труд; той смята, че това е колкото несправедливо, толкова и неправилно... Ако емиграцията бъде поддържана от обществени фондове, той има право да иска да бъде изслушан, а може би и да протестира.“
Същият Потър по-нататък разказва колко е полезна памучната промишленост, как „без съмнение тя канализира отлива на населението от Ирландия и от английските земеделски окръзи“, какви грамадни размери имала тя и как в 1860 г. тя доставила 5/13 от цялата експортна търговия на Англия, как след няколко години тя пак щяла да се развие чрез разширяване на пазара, особено в Индия и чрез извоюването на достатъчен „внос на памук по 6 пенса фунта“, След това той продължава:
„Времето — може би една, две, три години — ще произведе необходимото количество... Тогава бих искал да поставя въпроса — заслужава ли тази промишленост да бъде запазена, струва ли си трудът да се поддържат в изправност машините (а именно — живите работни машини) и не е ли най-голямо безумие мисълта да се откажем от тях! Аз вярвам това. Аз признавам, че работниците не са собственост („Jallow that the workers are not a property“), че те не са собственост на Ланкшайр и на господарите; но те са тяхната сила; те са духовната и обучена сила, която не може да бъде заместена в едно поколение; а другите машини, с които те работят („the mere machinery which they work“), биха могли до голяма степен да бъдат изгодно заменени и подобрени вътре в 12 месеца14). Насърчавайте или позволявайте (!) емигрирането на работната сила, а какво ще стане с капиталиста? („Encourage or allow the working power to emigrate, and what of the capltalist?“ Този сърдечен вопъл така напомня за хофмаршала Калб[160])... Оберете каймака на работниците, и основният капитал до голяма степен ще загуби стойността си, а оборотният капитал няма да се изложи на борба при оскъдно предлагане на труд от по-долно качество... Казват ни, че самите работници искат да емигрират. Това е твърде естествено от тяхна страна... Намалете, съкратете памучното производство, като му отнемете неговата работна сила (by taking away its working power), като намалите платежите за работна заплата, да речем, с една трета, или с 5 милиона, и какво ще стане тогава със следващата над тях класа, с дребните търговци? Какво ще стане с поземлената рента, с наема на котеджите?... Какво ще стане с дребния фермер, с по-заможния домопритежател и със земевладелеца? И кажете сега, може ли някой проект да бъде по-самоубийствен за всички класи в страната от проекта да се отслаби нацията чрез експорт на нейните най-добри фабрични работници и чрез обезценяване на част от нейния най-производителен капитал и богатство?“ „Моят съвет е: заем от 5 до 6 милиона за срок от 2 или 3 години, под управлението на специални комисари, зачислени към администрацията за бедните в памучните окръзи, при специални законни регулации, с известен принудителен труд, за да се поддържа моралната стойност на тия, които получават милостинята... Може ли да има нещо по-лошо за земевладелците или господарите („can anything be worse for landowners or masters“) от това, да се откажат от своите най-добри работници и да деморализират и разстроят останалите чрез широка опустошителна емиграция и чрез обезценяване на капитала в цяла провинция?“
Потър, този призван изразител на памучните фабриканти, различава два вида „машини“, и двата собственост на капиталиста — едните стоят във фабриката му, а другите нощем и в неделни дни обитават вън от фабриката, в котеджи. Едните са мъртви, а другите — живи. Мъртвите машини не само се влошават и губят стойност с всеки нов ден, но и поради постоянния технически напредък голяма част от тяхната налична маса овехтява така скоро, че и в няколко месеца изгодно може да бъде заменена с нови машини. Напротив, живите машини се усъвършенстват толкова повече, колкото повече служат, колкото повече натрупват в себе си сръчността на цели поколения. „Times“ отговаря на фабричния магнат между другото и това:
„Господин Е. Потър е така проникнат от изключителното и абсолютно значение на памучните фабриканти, че за запазването на тази класа и за увековечаването на нейния занаят той иска да затвори — против тяхната воля — в един грамаден морален трудов дом половин милион работници. Заслужава ли тази промишленост да бъде запазена? — пита г. Потър. Разбира се, с всички почтени средства — отговаряме ние. Струва ли си трудът да се поддържат в изправност машините? — пак пита г. Потър. Тук ние се стъписваме. Под машини г. Потър разбира човешки машини, тъй като той уверява, че няма намерение да ги третира като абсолютна собственост. Ние трябва да признаем, че не смятаме да „си струва трудът“ или дори за възможно да се поддържат в изправност такива човешки машини, т. е. те да бъдат заключени и смазвани, докато пак потрябват. Човешките машини имат свойството да ръждясват, когато са в бездействие, колкото и да ги чистите или смазвате. При това — както ни учи самият опит — човешките машини са в състояние по своя воля да усилват пàpaта си и да избухват или да се разлудуват в нашите големи градове в диво витово хоро. Нищо че — както казва г. Потър — за възпроизвеждането на работниците е нужно пo-дълго време — като имаме под ръка машинисти и пари, ние винаги ще намерим дейни, твърди хора, за да изфабрикуваме от тях много повече фабрични майстори, отколкото можем да използваме когато и да е... Господин Потър разправя за съживяване на промишлеността след 1, 2, 3 години и изисква от нас да не насърчаваме или да не позволяваме емигрирането на работната сила! Той казва, че било естествено, дето работниците искат да емигрират, но смята, че нацията трябва да затвори в памучните окръзи тези половин милион работници — против тяхното желание — и още 700 000 души, които са свързани с тях, и че — като неизбежно следствие от това — тя трябва с насилие да смаже тяхното недоволство, а самите тях да поддържа чрез милостиня, и всичко това с оглед на надеждата, че те някой ден може да потрябват на памучните фабриканти. Дошло е времето, когато великото обществено мнение на тези острови трябва да направи нещо, за да спаси тази „работна сила“ от ония, които искат да се отнасят с нея, както се отнасят с въглищата, желязото или памука“ („to save this „working power“ from those who would deal with it as they deal with iron, coal and cotton“).15)
Статията на „Times“ беше само jeu d'esprit (игра на мисълта). „Великото обществено мнение“ фактически споделяше мнението на г. Потър, че фабричните работници са подвижна принадлежност на фабриките. Тяхното емигриране беше осуетено.16) Затвориха ги в „моралния трудов дом“ на памучните окръзи и те, както и преди, са „силата (the strength) на памучните фабриканти в Ланкшайр“.
И така, капиталистическият производствен процес възпроизвежда чрез своя собствен ход отделянето на работната сила от трудовите условия. С това той възпроизвежда и увековечава условията на експлоатация на работника. Той постоянно принуждава работника да продава своята работна сила, за да живее, и постоянно дава възможност на капиталиста да я купува, за да се обогатява17). Вече не случаят противопоставя на стоковия пазар капиталиста и работника като купувач и продавач, а самият процес постоянно захвърля единия като продавач на своята работна сила обратно на стоковия пазар и постоянно превръща неговия собствен продукт в покупателно средство на другия. Всъщност работникът принадлежи на капитала още преди да се е продал на капиталиста. Неговата икономическа зависимост18) едновременно е и обусловена, и маскирана от периодичното възобновяване на неговата самопродажба, от промяната на неговите индивидуални господари и от колебанията на пазарната цена на труда19).
Така че капиталистическият производствен процес, разгледан в неговата връзка, или като възпроизводствен процес, произвежда не само стока, не само принадена стойност, а произвежда и възпроизвежда и самото капиталистическо отношение — на едната страна капиталиста, а на другата — наемния работник20).
БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА
1) „Богатите, които поглъщат продуктите на чуждия труд, ги получават само чрез действия на размяна (покупки на стоки)... Затова те като че ли са изложени на скорошно изчерпване на техните резервни фондове... Но в сегашния обществен строй богатството е получило силата да се възпроизвежда чрез чужд труд... Богатството, също както трудът и чрез труда, доставя всяка година плод, който може да бъде унищожаван всяка година, без богатият да става по-беден. Тоя плод е доходът, произхождащ от капитала.“ (Sismondi. „Nouveaux Principes d'Economie Politique“, t. I, p. 81, 82.).
2) „Както работната заплата, така и печалбата трябва да се разглеждат като част от готовия продукт.“ (G. Ramsay, цит. съч., стр. 142). „Онзи дял от продукта, който се пада на работника под формата на работна заплата.“ (James Mill, „Eléments d'Economie Politique“, traduits de l'anglais par Parisot, Paris, 1823, p. 34).
3) „Когато капиталът ce употребява за авансиране на заплатите на работниците, това не прибавя нищо към фонда за поддържане на труда.“ (Кейзнов в забележката към неговото издание на книгата на Малтус. „Dеfinitions in Political Economy“, London, 1853, p. 22).
4) „Капиталистите все още нито на една четвърт от земята не авансират на работниците средствата за тяхната издръжка.“ (Richard Jones, „Text-book of Lee tures on the Political Economy of Nations“, Hertford, 1852, p. 36).
4а) „Макар че господарят на манифактурния работник му авансира неговата заплата, това не създава разходи на господаря, тъй като стойността на тази заплата заедно с известна печалба обикновено се възстановява в облагородената стойност на предмета, върху който е бил приложен трудът на работника.“ (A Smith, цит. съч., кн. II, гл. III, стр. 311).
5) „Това е едно особено забележително свойство на производителното потребление. Онова, което се потребява производително, е капитал и то става капитал чрез потреблението.“ (James Mill, „Eléments d'Economie Politique“, p. 242). Но Джеймс Мил не е можал да проследи това „особено забележително свойство“.
6) „Наистина, вярно е, че първото въвеждане на дадена манифактура дава работа на много бедняци, но те остават бедни, а по-нататъшното съществуване на манифактурата създава още повече бедняци.“ („Reasons for a limited Exportation of Wool“, London, 1677, p. 19). „Сега фермерът безсмислено твърди, че той издържал бедните. В действителност тях ги държат в мизерия.“ („Reasons for the late Increase of the Poor Rates: or a comparative View of the Prices of Labour and Provisions“. London, 1777, p. 31).
7) Роси не би издекламирал толкова разпалено този пункт, ако беше проникнал действително в тайната на „производителното потребление“.
8) „Работниците в мините на Южна Америка, чието всекидневно занятие (може би най-тежкото в света) се състои в това, да изкачват на плещите си от дълбочина 450 фута товар, тежък от 180 до 200 фунта, живеят само с хляб и боб; те биха предпочели да се хранят само с хляб, но господарите им, които са забелязали, че работниците само с хляб не могат да работят така усилено, ги третират като коне и ги принуждават да ядат боб; а бобът е по-богат от хляба откъм калциеви и фосфорни соли.“ (Liebig, „Die Chemie in ihrer Anwendung auf Agrikultur und Physiologie“, 7 Aufl., 1862, 1 Theil, S. 194, бележката).
9) James Mill, „Eléments d'Economie Politique“, p. 238 sqq.
10) „Ако цената на труда би се покачила тъй високо, че въпреки прираста на капитал да не може да се вложи повече труд, аз бих казал, че такъв прираст на капитал се потребява непроизводително.“ (Ricardo, „Principles of Political Economy“, 3 ed., London, 1821, p. 163),
11) „Единственото производително потребление в същинския смисъл на думата е потреблението или разрушаването на богатство (той има предвид: потребяването на средствата за производство) от страна на капиталиста с цел за възпроизводство... Работникът... е производителен потребител за онова лице, което го използва, и за държавата, но, строго взето, не и за самия себе си.“ (Malthas, „Definitions in Political Economy“, London, 1853, p. 30).
12) „Сръчността на работника е единственото нещо, за което може да се каже, че е напластено и приготвено от по-рано... Натрупването и съхраняването на сръчен труд, тази най-важна операция, се извършва — доколкото се отнася до голямата маса от работниците — без какъвто и да е разход на капитал.“ (Hodgskln, „Labour Defended etc.“, p. 12, 13).
13) „Това писмо може да бъде разглеждано „като манифест на фабрикантите.“ (Феранд, предложение по повод на памучния глад, заседание на камарата на общините на 27 април 1863 г.).
14) Читателят си спомня, че същият капитал пее съвсем друга песен при обикновени условия, когато става въпрос да се намали работната заплата. Тогава „господарите“ в един глас заявяват (виж четвърти отдел, бележка 188, стр. 389 [настоящия том, стр. 434]): „Фабричните работници би трябвало добре да помнят, че техният труд е всъщност долен вид сръчен труд; че никой труд не се усвоява по-леко и сравнително с качеството не се заплаща по-добре, че никой друг труд не може да се намери в толкова кратко време и в такова изобилие чрез краткотрайно обучение дори на най-неопитните. Машините на господаря (които, както ни казват, сега могат за 12 месеца изгодно да бъдат заместени с по-добри) играят всъщност много по-важна роля в производството, отколкото трудът и сръчността на работника (които сега не могат да бъдат възстановени и в течение на 30 години), които изискват само шестмесечно обучение и които може да научи всеки селски ратай.“
15) „Times“ от 24 март 1863 г.
16) Парламентът не гласува нито фартинг за емиграцията, а гласува само закони, които даваха възможност на муниципалитетите да държат работниците между живота и смъртта или да ги експлоатират, без да им плащат нормални работни заплати. Но пък когато след три години се яви мор по добитъка, парламентът грубо погази дори парламентарния етикет и набързо гласува милиони за обезщетяване на милионерите-лендлордове, чиито арендатори и без това се обезщетяваха, като покачваха цената на месото. Зверският рев на земевладелците при откриването на парламента в 1866 г. доказа, че не е необходимо човек да бъде индус, за да обожава кравата Сабала, нито пък да бъде Юпитер, за да се превърне в говедо.
17) „Работникът искаше средства за издръжка, за да живее, шефът искаше труд, за да печели.“ (Sismondi, „Nouveaux Principes d'Economie Politique“, Paris, 1.1, p. 91).
18) Една селяшки груба форма на тази зависимост съществува в графството Дърхем. То е едно от малкото графства, където условията не осигуряват на арендатора безусловно право на собственост върху земеделските надничари. Минната промишленост дава на последните възможност да избират. Затова фермерите в това графство — в противовес на общото правило — вземат под аренда само такива земи, в които има котеджи за работниците. Наемът на котеджа съставя част от работната заплата. Тези котеджи се наричат „hind's houses“ [„ратайски къщи“]. Те се дават под наем на работниците при известни феодални задължения по договор, който е наречен „bondage“ [крепостна зависимост] и напр. задължава работника за времето, през което той сам работи на някое друго място, да праща на работа своята дъщеря и т. н. Самият работник се нарича bondsman, т. е. крепостен. Това отношение показва откъм съвършено нова страна и индивидуалното потребление на работника като потребление за капитала, или производително потребление: „Странно е да се наблюдава как дори изпражненията на този bondsman спадат към страничните доходи на неговия пресметлив господар... Фермерът не разрешава никъде наоколо друг нужник освен своя собствен нужник и не търпи в това отношение никакво накърняване на своите права на суверен.“ („Public Health. 7th Report, 1864“, p. 188).
19) Да напомним, че при детския труд и т. н. изчезва дори формалността на самопродажбата.
20) „Капиталът има за предпоставка наемен труд, а наемният труд — капитал. Те се обуславят взаимно, един друг се пораждат. Работникът в памучната фабрика само памучни платове ли произвежда? Не, той произвежда капитал. Той произвежда стойности, които отново служат, за да командват неговия труд и чрез него да създават нови стойности.“ (Карл Маркс. „Наемен труд и капитал“ в „Neue Rheinische Zeitung“, бр. 266 от 7 април 1849 г. [виж настоящото издание, том 6 стр. 413]. Статиите, обнародвани под това заглавие в „Neue Rheinische Zeitung“, са откъслеци от лекциите, които четох на тази тема през 1847 г. в Немското работническо дружество в Брюксел[161] и печатането на които бе прекъснато от февруарската революция.
БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКЦИЯТА
[160] Тук Маркс намеква за поведението на хофмаршала Калб от трагедията на Шилер „Коварство и любов“. В трето действие (втора сцена) Калб отначало отказва да участва в интригите на президента при двора на германския херцог. Тогава президентът го заплашва, че ще подаде оставка, която ще доведе до оставката и на Калб. Силно изплашен от това, Калб пита: „Но както ще стане с мен?... За вас е лесно! Вие сте образован човек! А аз... mon Dieu! Ако негово височество ме уволни, какво ще представлявам аз?“.
[161] Става дума за Германското работническо дружество, основано от Маркс и Енгелс в Брюксел в края на август 1847 г. за политическото просвещаване на германските работници, които живеели в Белгия, и за пропагандиране сред тях идеите на научния комунизъм. Под ръководството на Маркс и Енгелс и на техните съратници дружеството се превърнало в легален център за обединяване на революционните пролетарски сили в Белгия. Най-добрите от членовете на дружеството влизали в брюкселската община на Съюза на комунистите. Германското работническо дружество в Брюксел прекратило дейността си наскоро след февруарската буржоазна революция от 1848 г. във Франция поради арестуването и интернирането на неговите членове от белгийската полиция.