Съдържание на „Капиталът. Първи том.“
КАРЛ МАРКС
Капиталът. Книга I.
Процесът на производството на капитала
1867
ОТДЕЛ ПЕТИ
Производството на абсолютна
и относителна принадена стойностГлава четиринадесета
Абсолютна и относителна принадена стойностНай-напред ние разглеждахме трудовия процес абстрактно (виж пета глава), независимо от неговите исторически форми като процес между човека и природата. Ние там казахме: „Ако разгледаме целия трудов процес от гледна точка на неговия резултат, то и двете — и средството на труда, и предметът на труда — се явяват като средства за производство, а самият труд — като производителен труд.“ А в бележка 7 прибавихме: „Това определение на производителния труд, както то следва от гледна точка на простия трудов процес, е съвсем недостатъчно за капиталистическия производствен процес.“ Тук това трябва да бъде развито по-подробно.
Докато трудовият процес е чисто индивидуален, един и същ работник обединява всички функции, които отпосле се разделят. При индивидуалното присвояване на природните предмети за своите жизнени цели той се контролира сам. По-късно той е контролиран. Отделният човек не може да въздейства на природата, без да постави в действие своите собствени мускули под контрола на своя собствен мозък. Както в системата на природата главата и ръцете са неразделни, така трудовият процес обединява умствения и ръчния труд. По-късно те се разделят до враждебна противоположност. Продуктът се превръща изобщо от непосредствен продукт на индивидуалния производител в обществен продукт, в общ продукт на съвкупния работник, т. е. на комбинирания работен персонал, чиито членове стоят по-близо или по-далеч от непосредственото въздействие върху предмета на труда. Затова заедно с кооперативния характер на самия трудов процес по необходимост се разширява и понятието за производителния труд и за неговия носител, производителния работник. За да работи човек производително, вече не е необходимо сам непосредствено да работи; достатъчно е да бъде орган на съвкупния работник, да изпълнява някоя от неговите второстепенни функции. Гореприведеното първоначално определение на производителния труд, изведено от природата на самото материално производство, остава винаги вярно за съвкупния работник, разглеждан като цяло. Но то вече не важи за всеки негов член, взет поотделно.
Но, от друга страна, понятието за производителен труд се стеснява. Капиталистическото производство е не само производство на стоки — то по своята същност е производство на принадена стойност. Работникът не произвежда за себе си, а за капитала. Затова вече не е достатъчно той изобщо да произвежда. Той трябва да произвежда принадена стойност. Производителен е само този работник, който произвежда принадена стойност за капиталиста или служи за самонарастване на капитала. Ако е позволено да се вземе пример извън сферата на материалното производство, учителят е производителен работник, ако не само обработва детските глави, но и сам се съсипва от работа за обогатяване на капиталиста. Обстоятелството, че последният е вложил капитала си във фабрика за учене вместо във фабрика за салами, не изменя никак това отношение. Затова понятието за производителен работник съвсем не включва само отношението между дейност и полезен ефект, между работник и продукт на труда, но и едно специфично, исторически възникнало обществено производствено отношение, което прави работника непосредствено средство за нарастване на капитала. Затова — да бъде човек производителен работник не е щастие, а проклятие. В четвъртата книга на това съчинение, която разглежда историята на теорията, читателят ще види по-подробно, че класическата политическа икономия открай време е смятала производството на принадена стойност за решаващ отличителен признак на производителния работник. Затова заедно с нейното схващане за природата на принадената стойност се променя и нейната дефиниция за производителния работник. Така физиократите заявяват, че само земеделският труд бил производителен, понеже само той доставял принадена стойност. Но за физиократите принадената стойност съществува само във формата на поземлената рента.
Удължаването на работния ден отвъд онази точка, до която работникът би произвел само еквивалент на стойността на своята работна сила, и присвояването на този принаден труд от страна на капитала — това е производството на абсолютната принадена стойност. То образува общата основа на капиталистическата система и изходната точка за производството на относителната принадена стойност. При последното работният ден по начало е разделен на две части: необходим труд и принаден труд. За да се удължи принаденият труд, скъсява се необходимият труд с такива методи, чрез които еквивалентът на работната заплата се произвежда за по-малко време. Производството на абсолютната принадена стойност е свързано само с дължината на работния ден; производството на относителната принадена стойност революционизира издъно техническите процеси на труда и обществените групировки.
Следователно производството на относителната принадена стойност предполага специфично капиталистически начин на производство, който със своите методи, средства и условия сам стихийно възниква и се развива едва върху основата на формалното подчинение на труда под капитала. На мястото на формалното подчинение сега застава реалното подчинение на труда под капитала.
Достатъчно е само да посочим някои хибридни форми [Zwitterformen], при които принаденият труд не се изсмуква от производителя чрез пряка принуда, нито пък е настъпило формалното подчинение на производителя под капитала. Тук капиталът още не е завладял непосредствено самия трудов процес. Наред със самостоятелните производители, които по унаследен прадядовски начин упражняват занаяти и земеделие, се явява лихварят или търговецът, лихварският капитал или търговският капитал, който ги изсмуква като паразит. Преобладаването на тази форма на експлоатация в дадено общество изключва капиталистическия начин на производство, към който тя, от друга страна, може да образува преход, както е било в края на средните векове. Най-сетне, както показва примерът на съвременното домашно производство, известни хибридни форми се възпроизвеждат на места и върху фона на едрата промишленост, макар и със съвсем променена физиономия.
Ако за производството на абсолютната принадена стойност е достатъчно само формалното подчинение на труда под капитала — напр. занаятчии, които преди са работили за себе си или като калфи на някой цехов майстор, сега застават като наемни работници под прекия контрол на капиталиста — от друга страна, се оказа, че методите за производство на относителната принадена стойност са същевременно и методи за производство на абсолютна принадена стойност. Безпределното удължаване на работния ден се яви дори като най-характерен продукт на едрата промишленост. Изобщо специфично капиталистическият начин на производство престава да бъде само средство за производство на относителна принадена стойност, щом той завладее някой цял клон на производството, и още повече — щом завладее всички решаващи отрасли на производството. Сега той става всеобща, обществено господстваща форма на производствения процес. Като особен метод за производство на относителна принадена стойност той вече действа само доколкото, първо, обхваща отрасли на промишлеността, които досега са били само формално подчинени на капитала, т. е. доколкото все повече се разпространява. Второ, доколкото чрез изменение на методите на производството непрестанно се революционизират вече завладените от него отрасли на промишлеността.
От известна гледна точка разликата между абсолютната и относителната принадена стойност изглежда изобщо илюзорна. Относителната принадена стойност е абсолютна, защото тя има за предпоставка абсолютно удължаване на работния ден свръх работното време, необходимо за съществуване на самия работник. Абсолютната принадена стойност е относителна, защото има за предпоставка такова развитие на производителността на труда, което позволява да се ограничи необходимото работно време върху част от работния ден. Но ако се има предвид движението на принадената стойност, тази привидна еднаквост изчезва. Щом капиталистическият начин на производство вече бъде установен и стане всеобщ начин на производство, разликата между абсолютната и относителната принадена стойност се чувства, когато изобщо се касае да се повиши нормата на принадената стойност. Като приемем, че работната сила се плаща по нейната стойност, ние се изправяме пред следната алтернатива: при дадена производителна сила на труда и нормална степен на неговата интензивност нормата на принадената стойност може да бъде повишена само чрез абсолютно удължаване на работния ден; от друга страна, при дадена граница на работния ден нормата на принадената стойност може да бъде повишена само чрез относителното изменение във величината на съставните части на работния ден, на необходимия труд и на принадения труд, което, от своя страна — ако заплатата не бива да спада под стойността на работната сила, — предпоставя изменение в производителността или в интензивността на труда.
Ако работникът има нужда от всичкото си време, за да произведе средствата за живот, необходими за издръжката на него самия и на неговото семейство — не му остава никакво време да работи безплатно за трети лица. Без известна степен на производителност на труда работникът не разполага с такова време, без такова добавъчно време няма принаден труд, а значи няма и капиталисти, но няма и робопритежатели, няма феодални барони, с една дума — няма класа от едри собственици1).
Така че може да се говори за природна основа на принадената стойност, но само в съвсем общия смисъл, че не съществува абсолютна природна пречка, която да възпира човека да свали от себе си и да стовари върху другиго труда, необходим за да поддържа своето собствено съществуване, също като напр. няма абсолютни природни пречки, които да възпират едни хора да употребяват за храна месото на други хора1а). С тази стихийна производителност на труда съвсем не трябва да се свързват някакви мистични представи, както правят тук-там. Само след като хората със своя труд са се измъкнали от своето първоначално животинско състояние, значи, когато самият им труд до известна степен е вече обобществен — настъпват отношения, при които принаденият труд на едни става условие за съществуването на други. В началните стъпала на културата производителните сили на труда са незначителни, но такива са и потребностите, които се развиват заедно със средствата за тяхното задоволяване и в непосредствена зависимост от тези последните. Освен това в онези времена относителната величина на ония части на обществото, които живеят от чужд труд, е още извънредно малка в сравнение с масата от непосредствени производители. С напредъка на обществената производителна сила на труда тази относителна величина расте абсолютно и относително2). Впрочем капиталът като обществено отношение възниква върху икономическа почва, която е продукт на дълъг процес на развитие. Наличната производителност на труда, от която то изхожда като от основа, е дар не от природата, а от историята, която обхваща хиляди векове.
Независимо от повече или по-малко развития облик на общественото производство, производителността на труда остава свързана с природните условия. Те всички могат да бъдат сведени към природата на самия човек, към неговата раса и т. н. и към окръжаващата го природа. Външните природни условия икономически се разпадат на две големи категории — природни богатства откъм средства за живот, т. е. плодородие на почвата, богати с риба води и т. н., и природни богатства откъм средства на труда, като водопади, плавателни реки, дърво, метали, въглища и т. н. В наченките на културата решаващо значение има първият, а на по-високо стъпало на развитието — вторият вид природни богатства. Сравнете за пример Англия с Индия или — в античния свят — Атина и Коринт с крайбрежните страни на Черно море.
Колкото по-малък е броят на природните потребности, чието задоволяване е абсолютно наложително, и колкото по-голямо е природното плодородие на почвата и по-благоприятен климатът, толкова по-малко е работното време, необходимо за поддържането и възпроизвеждането на производителя. Следователно — толкова по-голяма може да бъде онази част от неговия труд, която остава за други хора, в сравнение с труда за себе си. Така още Диодорус казва за старите египтяни:
„Съвсем невероятно е колко малко труд и разноски им струва отглеждането на децата. Те им сготвят каква да е проста храна; дават им да ядат и долната част от папируса, когато тя вече може да се пече на огъня, и корените и стъблата на блатните растения, отчасти сурови, отчасти варени и печени. Повечето деца ходят боси и без дрехи, тъй като въздухът е твърде мек. Затова детето, докато порасне, не струва на своите родители повече от 20 драхми. Главно с това се обяснява, че в Египет населението е тъй многобройно, което е дало възможност да бъдат извършени толкова много грандиозни строежи.“3)
Впрочем грандиозните строежи на стария Египет се дължат не толкова на големината на неговото население, колкото на това, че голяма част от него е могла да бъде употребена за това. Както индивидуалният работник може да достави толкова повече принаден труд, колкото е по-малко неговото необходимо работно време — също така колкото е по-малка оная част от работното население, която е заета с производството на необходимите средства за живот, толкова по-голяма е оная негова част, която е на разположение за други работи.
Щом веднъж е дадено капиталистическото производство, величината на принадения труд — при еднакви други условия и при дадена дължина на работния ден — ще се изменя в зависимост от природните условия на труда и особено от плодородието на почвата. От това обаче никак не следва обратното — че най-плодородната почва е най-подходяща за растежа на капиталистическия начин на производство. Той предполага господство на човека над природата. Твърде разточителната природа „води човека за ръка, както се води малкото дете с водило“[156]. Тя не превръща неговото собствено развитие в природна необходимост4). Отечеството на капитала не е тропическият климат с неговата преизобилна растителност, а умереният пояс. Не абсолютното плодородие на почвата, а нейната диференциация, многообразието на нейните природни продукти образува природната основа на общественото разделение на труда и подтиква човека — чрез смяната на природните условия, всред които той живее — да умножава собствените си потребности, способности, средства на труда и начини на труда. Необходимостта обществено да се контролира някоя природна сила в интерес на стопанството, необходимостта тя да бъде използвана или подчинена с помощта на съоръжения от голям мащаб, построени от човешка ръка, играе решаваща роля в историята на промишлеността. Така е било напр. с регулирането на водата в Египет5), Ломбардия, Холандия и т. н. или в Индия, в Персия и т. н., където оросяването с изкуствени канали снабдява почвата не само с необходимата за растенията вода, но едновременно с това ѝ доставя с тинята минерален тор от планините. Тайната на индустриалния разцвет на Испания и Сицилия под арабското господство е била в изкуственото напояване6).
Благоприятните природни условия доставят винаги само възможността, но никога не създават сами по себе си принадения труд, а следователно и принадената стойност или принадения продукт. Различните природни условия на труда имат за резултат обстоятелството, едно и също количество труд в различни страни да задоволява различна маса потребности7), следователно при иначе аналогични условия необходимото работно време да е различно. На принадения труд природните условия влияят само като природна граница, т. е. чрез определяне на онази точка, от която може да започне трудът за другите. В същата пропорция, в която промишлеността напредва, тая природна граница отстъпва. Всред западноевропейското общество, където работникът само чрез принадения труд си изкупва позволение да работи за собственото си съществуване, лесно си въобразяват, че доставянето на принаден продукт било вродено свойство на човешкия труд8). Но да вземем напр. жителите на източните острови от азиатския архипелаг, където сагото расте в диво състояние из горите.
„Когато жителите, като продупчат дървото, се убедят, че сърцевината е узряла, те отсичат дървото и го разделят на много части, изтръгват сърцевината, размесват я с вода и я прецеждат и получават напълно годно за употреба сагово брашно. Едно дърво обикновено дава 300 фунта, а може да даде и 500 до 600 фунта. Така че там човек отива в гората и си отрязва хляба, както у нас си сече дърва за топливо“9).
Да приемем, че един такъв източноазиатски хлеборезач има нужда от 12 работни часа в седмицата, за да задоволи всичките си потребности. Това, което непосредствено му дарява благосклонната природа, е многото свободно време. За да го употреби производително за себе си, необходими са цяла редица исторически условия, а за да го изразходва като принаден труд за чужди лица — необходима е външна принуда. Ако бъде въведено капиталистическо производство, тогава нашият юнак ще трябва да работи може би 6 дни в седмицата, за да си присвои продукта на един работен ден. Щедростта на природата не обяснява защо той сега работи 6 дни в седмицата или защо дава 5 дни принаден труд. Тя обяснява само защо неговото необходимо работно време е ограничено на един ден в седмицата. Но неговият принаден продукт в никой случай не би произхождал от някакво си тайнствено свойство, вродено на човешкия труд.
Както исторически развилите се обществени производителни сили на труда, така и природно обусловените се явяват като производителни сили на онзи капитал, към който трудът бива прикрепен.
Рикардо никога не се е замислял върху произхода на принадената стойност. Той я разглежда като нещо вътрешно присъщо на капиталистическия начин на производство, който в неговите очи е естествената форма на общественото производство. Там, където говори за производителността на труда, той търси в нея не причината на съществуването на принадената стойност, а само причината, която определя нейната величина. Неговата школа, напротив, гръмко обяви производителната сила на труда за причина на произхода на печалбата (чети: на принадената стойност). Това все пак е напредък в сравнение с меркантилистите, които пък извеждат превеса на цената на продуктите над техните производствени разходи от размяната, от продажбата им над тяхната стойност. Обаче и школата на Рикардо само заобиколи проблема, но не го реши. Всъщност тези буржоазни икономисти са имали верния инстинкт, че е твърде опасно да се задълбочават твърде много в парливия въпрос за произхода на принадената стойност. Но какво да се каже, когато половин век след Рикардо г. Джон Стюарт Мил, преизпълнен с достойнство, констатира своето превъзходство над меркантилистите, като повтаря във влошен вид жалките извъртания на първите вулгаризатори на Рикардо?
Мил казва:
„Причината на печалбата се състои в това, че трудът произвежда повече, отколкото е необходимо за неговата издръжка.“
Дотук е все още старата песен; но Мил иска да прибави и нещо свое:
„Или — да се изразим иначе — причината, поради която капиталът дава печалба, се състои в това, че храната, облеклото, суровите материали и средствата на труда траят по-дълго време, отколкото е необходимо за тяхното произвеждане.“
Тук Мил смесва продължителността на работното време с трайността на неговите продукти. Според този възглед хлебарят, чиито продукти траят само един ден, никога не би могъл да извлече от своите наемни работници същата печалба, както машиностроителят, чиито продукти траят 20 и повече години. Наистина, ако птичите гнезда не траеха по-дълго време, отколкото е необходимо за тяхното построяване, птиците трябваше да преживяват без гнезда.
След като веднъж установи тая основна истина, Мил установява и своето превъзходство над меркантилистите:
„Ние виждаме следователно, че печалбата произлиза не от страничния факт на размяната, а от производителната сила на труда; общата печалба на една страна винаги се определя от производителната сила на труда, независимо от това, дали става размяна или не. Ако нямаше разделение на занятията, нямаше да има нито покупка, нито продажба, но все пак щеше да има печалба.“
И тъй, тук размяната, покупката и продажбата, тези общи условия на капиталистическото производство, се обявяват за съвсем странично обстоятелство; печалбата съществувала дори и тогава, когато няма нито покупка, нито продажба на работната сила!
По-нататък:
„Ако всички работници в една страна произвеждат 20% повече от сумата на своята работна заплата, печалбата ще бъде 20%, каквото и да бъде равнището на стоковите цени.“
От една страна, това е извънредно сполучлива тавтология, защото ако работниците произвеждат за своите капиталисти принадена стойност от 20%, то печалбата ще се отнася към целокупната заплата на работниците както 20:100. От друга страна, абсолютно погрешно е, че печалбата „ще бъде 20%“. Тя винаги ще бъде по-малка, защото печалбата се изчислява върху цялата сума на авансирания капитал. Напр. нека капиталистът да е авансирал 500 ф. ст., от които 400 ф. ст. в средства за производство и 100 ф. ст. в работна заплата. Нека нормата на принадената стойност е, както приехме, 20% — тогава нормата на печалбата ще бъде 20:500, т. е. 4%, а не 20%.
Следва един блестящ образец за това, как Мил разглежда различните исторически форми на общественото производство: „Аз навред предпоставям сегашното положение на нещата, което с твърде малки изключения господства навсякъде, т. е. че капиталистът авансира всичко, включително и заплащането на работника.“ Странна оптическа измама — да вижда навсякъде едно състояние, което досега господства на земята само по изключение! Но по-нататък. Мил е достатъчно добър да признае, че „няма абсолютна необходимост да бъде така“[*1]. Напротив.
„Работникът би могъл да изчака изплащането дори на целия размер на своята заплата, докато напълно привърши работата — ако би имал средствата, необходими за своята издръжка през това време. Но в такъв случай той би бил в известна степен капиталист, който е вложил капитал в предприятието и е доставил част от фонда, необходим за неговото водене.“
Също така Мил би могъл да каже, че работникът, който авансира на себе си не само средствата за живот, но и средствата на труда, всъщност бил свой собствен наемен работник. Или че американският селянин бил свой собствен роб, само че се съсипвал от работа за себе си, а не за господаря.
След като по този начин ясно ни доказва, че капиталистическото производство винаги би съществувало, дори и да не съществуваше, Мил със същата последователност доказва, че то не съществува дори тогава, когато съществува:
„И дори в предишния случай (когато капиталистът авансира на наемния работник всички средства за неговата издръжка) работникът може да бъде разглеждан от същата гледна точка (т. е. като капиталист). Защото, като отдава своя труд под пазарната му цена (!), той може да бъде разглеждан тъй, като че ли авансира на своя предприемач разликата (?) и т. н.“9а).
В действителност работникът авансира даром своя труд на капиталиста за през една седмица и т. н., за да получи в края на седмицата и т. н. неговата пазарна цена; това според Мил го прави капиталист! В плоската равнина дори купчинките пръст изглеждат като хълмове; по калибъра на „великите умове“ на нашата днешна буржоазия измерете колко е плоска тя самата.
БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА
1) „Дори съществуването на отделна класа от капиталисти зависи от производителността на труда.“ (Ramsay, „An Essay on the Distribution of Wealth“, London, 1821, стр. 206). „Ако трудът на всеки човек стигаше само за да осигури неговата собствена прехрана, нямаше да има собственост.“ (Ravenstone, цит. съч., стр. 14).
1а) Според наскоро направени пресмятания само в изследваните досега области на земята все още живеят най-малко 4 000 000 канибали.
2) „У дивите индианци в Америка почти всичко принадлежи на работника; 99 от 100 части трябва да се впишат в сметката на труда. В Англия работникът може би не получава и 2/3.“ („The Advantages of the East-India Trade etc.“, p. 72, 73).
3) „Diodor“, цит. съч., кн. I, гл. 80 [стр. 126].
4) „Тъй като първото (природното богатство) е извънредно благородно и изгодно, то прави народа безгрижен, горд и предаден на всякаква разпуснатост; второто, напротив, налага бдителност, наука, сръчност и държавническа мъдрост.“ („England’s Treasure by Foreign Trade. Or the Balance of our Foreign Trade is the Rule of our Treasure. Written by Thomas Mun, of London, Merchant, and now published for the common good by his son John Mun“, London, 1669, p. 181, 182). „И аз не мога да си представя по-зло проклятие за цел един народ от това, да бъде оставен на такава земя, където произвеждането на храна и на средства за издръжка до голяма степен се извършва самó и където климатът изисква или допуска твърде малко грижи за облекло и жилище... наистина, възможна е и противоположната крайност. Почва, която въпреки труда не може да даде плод, е също тъй лоша, както и почва, която без труд произвежда продукти в изобилие.“ ([N. Forster.] „An Inquiry into the Causes of the Present High Price of Provisions“, London, 1767, p. 10).
5) Необходимостта да се изчисляват периодите на разливането на Нил е създала египетската астрономия, а заедно с нея и господството на кастата на жреците като ръководители на земеделието. „Превалът на слънцето е онова време в годината, когато водата на Нил започва да се покачва, и поради това египтяните е трябвало най-грижливо да наблюдават това време... За тях е било необходимо да определят тази повратна точка на годината, за да се ръководят по нея в своите земеделски работи. Затова те е трябвало да дирят по небето видим знак за неговото възвръщане.“ (Cuwer, „Discours sur les révolutions du globe“, éd. Hoefer, Paris, 1863, p. 141).
6) Регулирането на водоснабдяването е било една от материалните основи на държавната власт над дребните, разпокъсани производителни организми на Индия. Мохамеданските владетели на Индия са разбирали това по-добре, отколкото техните английски приемници. Нека припомним само за глада в 1866 г., който е коствал живота на повече от един милион индуси в окръга Ориса, в президентството Бенгалия.
7) „Няма две страни, които да доставят еднакво количество необходими средства за живот в еднакво изобилие и с едно и също количество труд... потребностите на хората нарастват или се намаляват според суровостта или умереността на климата, в който те живеят, и следователно относителният размер на производството, което жителите на различните страни са принудени по необходимост да упражняват, не може да бъде еднакъв, нито пък степента на тази разлика може да се определи другояче освен с градусите на топлина и студ. Оттук може да се извлече общото заключение, че количеството труд, необходимо за издръжката на известен брой хора, е най-голямо в студения климат и най-малко в топлия; в първия не само че човек има нужда от повече дрехи, но и земята има нужда от по-добро обработване, отколкото във втория.“ („An Essay on the Governing Causes of the Natural Rate of Interest“, London, 1750, p. 59). Авторът на това епохално анонимно съчинение е Дж. Меси. Хюм е взел от него своята теория за лихвата.
8) „Всеки труд трябва (изглежда, че това влиза в правата и задълженията на гражданина) да дава остатък.“ (Прудон)[157]
9) F. Schouw, „Die Erde, die Pflanzen und der Mensch“, 2. Aufl. Leipzig, 1854. p. 148.
9а) J. St. Mill, „Principles of Political Economy“, London, 1868, p. 252-253 passim. (Горните пасажи са преведени според френското издание на „Капиталът“. Ф. Е.)
БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКЦИЯТА
[*1] В своето писмо до Н. Ф. Даниелсон (Н. — он) от 28 ноември 1878 г. Маркс предлага следната редакция на този абзац: „Следва един блестящ образец за това, как Мил разглежда различните исторически форми на общественото производство: „Аз навред предпоставям — казва той — сегашното положение на нещата, което с твърде малки изключения господства навсякъде, където работниците и капиталистите образуват отделни класи.“ Мил е достатъчно добър да вярва, че „няма абсолютна необходимост да бъде така — дори в онази икономическа система, в която работниците и капиталистите са отделни класи“. Ред.
[156] Перифразирани думи от стихотворението „Към природата“ („An die Natur“) на немския поет от края на XVIII век Фридрих Леополд Щолберг.
[157] P. J. Proudhon. „Système des contradictions économiques, ou Philosophie de la misère“. T. 1. Paris, 1846, p. 73 (П. Ж. Прудон. „Система на икономическите противоречия, или Философия на нищетата“. T. I, Париж, 1846, стр. 73).