Съдържание. „Светото семейство“
Светото семейство,
или критика на критическата критикаГЛАВА ВТОРА
Критическата критика като „Mühleigner“,[4]
или критическата критика в лицето на г. Жул Фаухер
След като критиката, изпаднала до безсмислицата на чужди езици, оказа най-съществени услуги на самосъзнанието и същевременно чрез това освободи света от пауперизма, тя изпада още до безсмислица в практиката и в историята. Тя овладява „злободневните въпроси на английския живот“ и ни дава очерк върху историята на английската промишленост, отличаващ се с истинска критичност[5].
Самозадоволяващата се, съвършената и завършена в самата себе си критика не може, разбира се, да признава историята в оня вид, в който тя действително се е развивала, защото това би означавало признание на лошата маса в цялата ѝ масова масовост, докато всъщност се касае именно за избавяне на масата от тази масовост. Затова историята се освобождава от своята масовост и критиката, която се държи свободно по отношение на своя предмет, се провиква, обръщайки се към историята: „Знай, че ти си била длъжна да протичаш така и така!“ Всички закони на критиката имат обратна сила: преди нейните декрети историята е протичала съвсем иначе, отколкото е протичала след тях. Затова именно масовата, така наречена действителна история се различава значително от критическата история, която се разгръща пред нашите очи в брой VII на „Literatur-Zeitung“, като се почне от четвърта страница.
В масовата история не е имало никакви фабрични градове преди появяването на фабрики. А в критическата история - където синът ражда своя баща, както стана вече у Хегел - Манчестър, Болтън и Престън са процъфтяващи фабрични градове тогава, когато никой още не е и мислил за фабрики. В действителната история развитието на памучната промишленост води началото си главно от въвеждането на Харгривсовата джени и на Аркрайтовата предачна машина (ватер-машина) в производството, докато Кромптъновата мюл-машина е само усъвършенстване на джени с помощта на новия принцип, открит от Аркрайт. Но критическата история умее да прави разлика: тя с пренебрежение отхвърля едностранчивостите на джени и на ватер-машината и увенчава мюл-машината като спекулативно тъждество на крайностите. В действителност с изобретяването на ватер-машината и на мюл-машината веднага бе открита възможността за прилагане при тези машини силата на водата; но критическата критика отделя един от друг смесените от грубата ръка на историята принципи и отнася това приложение, като нещо съвсем особено, към по-късно време. В действителност изобретяването на парната машина предшестваше всички споменати по-горе изобретения; а в критиката парната машина като венец на цялото здание е същевременно и нещо последно по време.
В действителност деловите връзки между Ливърпул и Манчестър в тяхното съвременно значение бяха последица от износа на английски стоки; в критиката деловите връзки са негова причина, а деловите връзки и износът заедно - последица от близкото съседство на тези градове. В действителност почти всички стоки минават от Манчестър за континента през Хъл, а в критиката - през Ливърпул.
В действителност в английските фабрики съществуват всички градации на работната заплата - от 1 ½ шилинга до 40 шилинга и повече; в критиката съществува само един размер на работната заплата - 11 шилинга. В действителност машината заменя ръчната работа, а в критиката тя заменя мисленето. В действителност в Англия се разрешава обединяване на работниците, което има за цел увеличение на работната заплата; а в критиката такова обединяване е забранено, защото, преди да си позволи нещо, масата трябва да поиска разрешение от критиката. В действителност фабричната работа е извънредно уморителна и причинява специфични болести (има дори цели медицински трудове върху тези болести); а в критиката „прекомерното напрежение не може да бъде пречка за работата, тъй като силата се доставя от машината“. В действителност машината е машина; а в критиката машината притежава воля: тъй като машината не почива, не може да почива и работникът и следователно той е подчинен на чужда воля.
Но това е още нищо. Критиката не може да се задоволи с масовите партии на Англия; тя създава нови партии, тя създава „фабрична партия“, за което историята трябва да ѝ бъде благодарна. Затова пък тя струпва в една масова купчина фабриканти и фабрични работници - заслужава ли си да се безпокои човек за такива дреболии! - и декретира, че фабричните работници, противно на мнението на глупавите фабриканти, не са внесли своята лепта във фонда на Лигата против житните закони[6] не от зла воля и поради своята привързаност към чартизма, а изключително поради бедност. Тя декретира по-нататък, че в случай на отменяване на английските житни закони селскостопанските надничари ще трябва да се примирят с едно намаление на работната заплата, при което обаче ние ще си позволим да отбележим най-покорно, че тази много бедна класа не може вече да се откаже от нито един грош без риск да умре от глад. Тя декретира, че във фабриките в Англия се работи шестнадесет часа на денонощие, въпреки че глупавият, некритичен английски закон се е погрижил работата да продължава не повече от 12 часа. Тя декретира, че Англия трябва да стане огромна работилница за целия свят, въпреки че некритическите масови американци, германци и белгийци със своята конкуренция постепенно разстройват един след друг пазарите на англичаните. Тя декретира най-сетне, че централизацията на собствеността с нейните последици за трудещите се класи не е известна в Англия нито на класата на имотните, нито на класата на безимотните, макар глупавите чартисти да смятат, че са запознати много добре с нея, а социалистите да мислят, че отдавна вече са изобразили тези последици във всички подробности, макар дори тори и виги като например Карлайл, Алисън и Гаскел да доказаха със собствените си произведения, че това явление им е познато.
Критиката декретира, че десетчасовият бил на лорд Ашли[7] е халтава мярка на златната среда, а самият лорд Ашли — „вярно отражение на конституционната дейност“, докато фабрикантите, чартистите, земевладелците - накъсо, цяла масова Англия - гледаха досега на тази мярка като на израз - наистина, твърде слаб - на един напълно радикален принцип, тъй като тя би вдигнала брадвата над самия корен на външната търговия, значи и над корена на фабричната система - по-вярно е да се каже: не само би вдигнала брадвата, но би я забила дълбоко в самия този корен. Критическата критика знае това по-добре. Тя знае, че въпросът за десетчасовия работен ден е бил обсъждан в някаква „комисия“ при камарата на общините, докато некритичните вестници се стараят да ни уверят, че тази „комисия“ била самата камара, именно - „комисия на цялата камара“; но критиката трябва да премахне на всяка цена тези чудноватости на английската конституция.
Критическата критика, която сама поражда своята противоположност - глупостта на масата, поражда също глупостта на сър Джеймс Грахам: чрез критическо тълкуване на английския език тя му слага в устата такива думи, каквито некритическият министър на вътрешните работи никога не е произнасял, и върши това единствено с цел на фона на Грахамовата глупост да блесне още по-ярко мъдростта на критиката. Ако се вярва на критиката - Грахам бил казал, че фабричните машини се износват приблизително за 12 години, независимо от това дали работят по 10 или по 12 часа на ден, и че поради това един десетчасов бил би лишил капиталиста от възможността да възпроизведе за 12 години чрез работа на машините вложения в тези машини капитал. Критиката доказва, че тя е сложила в устата на сър Джеймс Грахам лъжливо заключение, тъй като машина, която работи дневно 1/6 част време по-малко, естествено ще бъде годна за употреба по-продължително време.
Колкото и правилна да е тази забележка на критическата критика относно собственото ѝ лъжливо заключение, трябва, от друга страна, все пак да се отдаде справедливост на сър Джеймс Грахам, който в действителност е казал, че при десетчасов бил машината трябва да увеличи своята скорост в същата пропорция, в каквато е ограничено работното ѝ време (сама критиката цитира това изказване в брой VIII, стр. 32), и че при такова условие срокът на износването на машината си остава същият, именно - 12 години. Това трябва да се признае, толкова повече че това признание служи само за прославяне и възвеличаване на „критиката“ [„der Kritik“], тъй като не някой друг, а критиката не само сама е направила лъжливото заключение, но и сама го е опровергала по-късно. Тя е също тъй великодушна и по отношение на лорд Джон Ръсел, комуто приписва намерението да измени формата на държавния строй и избирателната система - откъдето трябва да заключим, че или влечението на критиката да измисля глупости се е засилило извънредно много, или лорд Джон Ръсел през последната седмица се е превърнал в критически критик.
Но истински великолепна става критиката в своето фабрикуване на глупости едва когато прави откритието, че английските работници — които през април и май устройваха митинг след митинг, съставяха петиция след петиция в полза на десетчасовия бил, работниците, сред които, от единия край на фабричните окръзи до другия, цареше такова възбуждение, каквото не е имало вече в течение на две години - че тези работници проявяват само „частичен интерес“ към този въпрос, макар все пак да проличава, че „законодателното ограничение на работното време също ги интересува“. Истински великолепна е критиката, когато тя отгоре на всичко прави великото, прекрасното, нечуваното откритие, че „отменяването на житните закони, обещаващо на пръв поглед по-непосредствена помощ, поглъща и ще поглъща по-голямата част от желанията на работниците дотогава, докато неподлежащото вече на никакво съмнение удовлетворение на тези желания им докаже практически цялата безполезност на това отменяване“. И критиката говори това за работниците, които на всички публични митинги неизменно свалят от ораторската трибуна привържениците на отменяването на житните закони - за работниците, които постигнаха, щото в нито един английски фабричен град Лигата против житните закони да не смее вече да устройва публични митинги, - за работниците, които виждат в Лигата своя единствен враг и които по време на дебатите по въпроса за десетчасовия работен ден бяха подкрепени от торите, както почти винаги по-рано при аналогични въпроси. Възхитителна е също така критиката, когато прави откритието, че „работниците все още се оставят да бъдат подмамяни от широките обещания на чартизма“, който не е нищо друго освен политическия израз на общественото мнение на работниците; когато в глъбините на своя абсолютен дух тя забелязва, че „двете групировки - политическата групировка и групировката на поземлените и фабричните собственици - вече не се сливат една с друга и не се покриват една друга“, докато всъщност досега още не е било известно групировката на поземлените и фабричните собственици при незначителния числен състав на двете класи собственици и при еднаквото общо равнище на техните политически права (с изключение на малцината перове) да има толкова широк характер и тази групировка, която фактически е най-последователният израз, върхушката на политическите партии, да е абсолютно тъждествена с политическите партийни групировки. Възхитителна е още критиката, когато приписва на противниците на житните мита незнание на факта, че при равни други условия едно спадане на цените на хляба би имало за необходима последица спадане и на работната заплата, в резултат на което всичко би останало по старому; в действителност тези господа очакват от това несъмнено спадане на работната заплата и от свързаното с него намаление на производствените разходи разширение на пазара и вследствие на това намаление на конкуренцията между работниците, в резултат на което работната заплата би била все пак малко по-висока по отношение на цените на хляба, отколкото сега.
Критиката, която свободно твори в артистично блаженство своята противоположност, безсмислицата - същата критика, която преди две години се провикваше: „критиката говори немски, теологията - латински“[8], - същата критика е научила сега английски и нарича земевладелците „Landeigner“ (Landowners), фабрикантите - „Mühleigner“ (mill-owners; на английски „mill“ означава всяка фабрика, машините на която се привеждат в движение чрез силата на парата или на водата), работниците - „ръце“ (hands), вместо „намеса“ тя казва „интерференция“ (interference) и в своето безгранично
състрадание към английския език, пропит изцяло от греховна масовост, изпада дори дотам, да го подобрява и отменява педантичното правило, по силата на което англичаните всякога поставят титлата на рицарите и баронетите „сър“ не пред фамилното, а пред собственото име. Масата казва: „сър Джеймс Грахам“, а критиката - „сър Грахам“.
Че критиката се е заела с претворяване на английската история и английския език по принцип, а не от лекомислие - читателят ще види това веднага от задълбочеността, с която тя трактува историята на г. Науверк.
Фридрих Енгелс
БЕЛЕЖКИ
[4] „Mühleigner“ (буквално: „собственик на мелница“) - несъществуваща в немския език дума, образувана чрез превеждане на английската дума mill-owner - притежател на фабрика, фабрикант. Енгелс осмива тук сътрудника на „Allgemeine Literatur-Zeitung“ Ю. Фаухер, който употребява в статиите си образувани от него по английски маниер думи.
[5] Енгелс има предвид статията на Ю. Фаухер „Злободневни въпроси на английския живот“, поместена в VII и VIII броеве на „Allgemeine Literatur-Zeitung“ (юни и юли 1844 г.).
[6] Лигата против житните закони е основана през 1838 г. от манчестърските фабриканти Кобден и Брайт. Така наречените житни закони, насочени към ограничаване или забраняване вноса на жито от чужбина, са въведени в Англия в интерес на едрите земевладелци - лендлордове. Като издига искането за пълна свобода на търговията, Лигата се стреми да бъдат отменени житните закони с цел да се намали работната заплата на работниците и да се отслабят икономическите и политическите позиции на поземлената аристокрация. В своята борба против земевладелците Лигата се опитва да използва работническите маси. Но именно по това време будните работници в Англия тръгват по пътя на самостоятелното политически оформено работническо движение (чартизма). Борбата между промишлената буржоазия и поземлената аристокрация поради житните закони завършва с приемането през 1846 г. на закона за тяхното отменяване.
[7] Борбата за законодателно ограничаване на работния ден на десет часа започнала в Англия още в края на XVlII в. и от началото на 30-те години на XIX в. обхвана широките маси на пролетариата. Доколкото представителите на поземлената аристокрация се стремяха да използват този популярен лозунг в своята борба против промишлената буржоазия, те се обявяваха в парламента в защита на била за десетчасов работен ден; от 1833 г. начело на привържениците на този бил в парламента стоеше „тори-филаитропът“ лорд Ашли.
[8] Думи на Б. Бауер из неговата книга „Die gute Sache der Freiheit und meine eigene Angelegenheit“. Zürich und Winterthur, 1842 („Правото дело на свободата и моето собствено дело“. Цюрих и Винтертур, 1842).